автор: Pobeditel

(една съвременна приказка за големи)

          Тази приказка се различава от останалите, защото не започва с думите „имало едно време...”, а съвсем по друг начин.
          Днес във времето на компютрите и мобилните телефони, в света на техниката и машините, все още има хора, които вярват в чудеса и приказки. Момчето и момичето, които умееха да разговарят мълчаливо бяха едни от тях. Да, те го правеха наистина това. Разбираха се чрез сърцата си много по-успешно, отколкото с думи и това беше тяхната малка тайна.
          Те се срещнаха случайно, така както се случват случайно всички други неща. По-точно първо душите им се откриха, защото когато научиха един за друг, все още не бяха се виждали, а само усещаха, че съществуват едновременно някъде на Земята. От мига в който се видяха, вече знаеха, че нещо необичайно ги свързва. Очите на момчето излъчваха топли слънчеви лъчи и бяха много добри, а очите на момичето искряха с неотразимо лунно очарование.
          - Знаеш ли, мисля, че ти си дъщеря на луната! - заговори я при първата им среща момчето.
          Момичето се усмихна загадъчно и го загледа продължително.
          - А ти ми изглеждаш като син на слънцето!
          Тези думи бяха достатъчни за да ги направят приятели.
          Те се изучаваха с поглед и видяха, че в очите им могат да се прочетат много приказки. Двамата си мислеха точно това и го почувстваха в същия миг. Оттогава сърцата им се разбираха още по-добре. Сутрин поздравяваха голямото жълто слънце, а вечер приветстваха красивата бяла луна. Дори и когато не бяха заедно, душите им бяха съвсем близо.
          Веднъж, наблюдавайки нощното небе, те разговаряха за нещата от живота. Момчето попита:
          - Можеш ли да ми изброиш поне седем причини, заради които си струва да живееш?
          Момичето се обърна към него и отговори с галещия си глас:
          - Да, първите за които се сещам са луната, слънцето, поезията, музиката, морето, любовта и ... Ти.
          Момчето се засмя и каза:
          - Много ми хареса отговорът ти. Сега е твой ред да ме попиташ нещо.
          Момичето се замисли за кратко и рече:
          - Кажи ми според теб в какво се състои щастието?
          - Щастието е нещо, което ни дарява радостно усещане и ни кара да изпитваме удовлетвореност. Това може да се случи след добра постъпка, когато си направил нещо полезно за хората и в много други случаи. Но най-голямото щастие е да срещнеш някого, заради когото дори само и при мисъл сърцето ти започва да препуска лудо, така както моето в момента.
          Момичето също се усмихна, защото си помисли, че тези думи бяха много верни. След няколко минути мълчание се обърна към него с думите:
          - А ти можеш ли да напишеш стих за мен тук и сега?
          - Ще се опитам – отговори момчето, затвори очи и потъна в своя необятен свят. Заслуша се в сърцето си и устните му промълвиха:

Думи и мисли,
          проекции в синьо
                    задъхват мига.
Изгрява бъдещето
          чрез звук претворило
                    във обич духа…

Пътища, истини,
          нощно докосване,
                    усет за двама.
Аз съм в сърцето ти,
          ти си в душата ми,
                    другото е измама…

          В крайчетата на очите й заблестяха малки седефени перли от щастие, в които се отразяваше пълната луна. Момичето сега изглеждаше още по-красиво и момчето взе ръката й в своята. Искаше да й каже толкова много неща в този миг, но нали сърцата им си общуваха и мълчаливо, а това означаваше, че за тях думите нямат решаващо значение.
          Двамата стояха замечтани и прегърнати под обсипаното със звезди небе, съхранили щастието завинаги в себе си.
          Изминаха години, небето и звездите малко се промениха, но те си останаха синът на слънцето и дъщерята на луната.