автор: kasiana

Аз дюна съм в пустиня.
Ела ме разпилей
до цъфнала смокиня,
която с обич грей.

В която птица пее
с неземен, слънчев глас
и думи звездни лее
за теб, за мен, за нас...

Аз - бедуинска жрица,
ти - бедуински вожд.
Аз - черната девица,
ти - черен като нощ...

И кой, и как пристъпи
табутата без свян?!
И кой честта потъпка,
обзет в греховен плам?!

Не зная и не помня-
отдавна бе това...
Бе тъмно като в стомна
и мисъл без слова.

Че хвръкна ми главата-
жената плаща там
на двамата вината,
че любила го с плам.

Че с грях съм осквернила
на жрицата лика.
И нямам вече сила
над племето да бдя...

Ела, вожд на орела,
в змия ме превърни
и в своята постеля
отново ме пусни!

..............................

Аз нямам сили, Дюна,
на жрец, ала покой
не сещам в нощи лунни...
Ти чуваш моя вой.

Че жертвата велика
аз зная как съм дал...
В сърцето вече блика
единствено печал.

Без твоя поглед нежен,
без твоя шепот тих,
аз болка съм безбрежна
и рана съм във стих...

.....................................

Какво е твойта болка
пред лихата ми смърт?
Аз - жрицата креолка,
останала без път.

Превърната във пясък,
без сълзи съм дори.
Веч нямат птичи плясък
мечтите ми в зори...

След хиляди години
ще бъда бял летец,
а ти ще си пустиня-
завинаги мъртвец.

Защото съблазни ме
и в грях ме хвърли ти.
Почерни мойто име;
греха си не плати.

Но чаша възгорчива
Бог теб е отредил.
Да беше защитил ме,
да беше се смилил...

Стареите да беше
помолил доземи,
гнева на Бог не щеше
събрал върху си ти.

Че любовта е Слънце
безкрайно в този свят.
Тя ражда се от зрънце
на Божа благодат.

И само Господ може
да съди ни честта,
щом сам във нащо ложе
посял е любовта.

21.06.2009г.