автор: biruni

На *

По радиото в колата вървеше сутрешно предаване, незнайно защо озаглавено "Закуска на тревата". Говореха за политиката, за живота, жените и мъжете, за децата - все хубави и ведри неща, и малко за изкуство.
Най-после пуснаха песента - онази, след която много пъти съм се смял и съм мислил...
Представих си отново Хю Грант, закъснял за поредната сватба и Анди Макдауъл, която всеки път се появява отнякъде.

И аз отивах на сватба, сигурно закъснявах, но поне нямаше да съм кум.
Щях да бъда обичайният заподозрян, за когото никой нямаше да се сеща от чия страна е поканен - на булката или на младоженеца.
Женеше се дъщерята на приятелско семейство - разтегателно понятие, което можеше да се счита за синоним на роднини.
Един от двестате души, които едва ли имаха нещо общо с младите. Поне не бях някой от тия дето познават булката от "ей толкова малка" и я бяха дундуркали на коленете си, нито пък можех да "похваля" младоженеца какъв калпазанин е бил, когато е бил в прогимназията.

Какъв бях? - Любопитен зяпач или търсач на приключения?
Нямаше никакво значение, тъй като вече пристигнах - почти навреме, което значеше закъснял и подтичвайки можах да затворя вратата на актовата зала последен.
Любимото ми място, откъдето можех да наблюдавам стълпотворените хора, облечени по най-неподходящите за случая начини. Булката и младоженеца се канеха да кажат съдбоносните думи, но засега слушаха от първия ред нравоучението за ползата от брака, както и какво трябвало да бъде той за нея и тя за него...

Най-после първия рунд завърши с произнасянето на пресилено силно казано "да", целувката, дълга колкото шлейфа на булчинската рокля, сълзите на майки и татковци, пиенето на шампанско "до дъно!", чупенето на чаши - за късмет. Блъснах с гръб вратата - последен дойдох и първи си тръгвам, си помислих, но знаех, че представлението продължава.

В черквата успях да съм на по-сгодно място, подпрян на една колона. Страхопочитание не ми липсваше, но все пак бе време да стане нещо наистина хубаво.
Тогава я видях - облечена с рокля в цвят слонова кост, с ниска талия и дантелено боне. Бях сигурен, че лицето й е миловидно. Прииска ми се да я заговоря, но нямаше как. Беше застанала в противоположния край на църквата, и за да стигна до нея трябваше да изпонастъпя доста народ. Следях разсеяно какво става около венчавката и се чудех чия ли роднина е непознатата. Май беше братовчедка на булката, която не бях виждал никога преди.
В това време отчето пееше нещо под нос и се зае да разменя короните на венчаващите се раби божии.
Тъкмо разпалваше благоговението на събралите се и казваше как върху главите им се изсипва благодат младоженката се наведе леко напред, пламъчето на свещта й лизна крайчеца на поповата брада и го приведе в състояние на откровение.
Наред с целия благослов, го чух с напевен тон да казва:
"Изправи малко свещт-а-а-а, че ще ми подпалиш бра-дата-а-а!"

Дали не ми се беше причуло? Поогледах се наоколо - нищо. Едни се кръстеха, други бършеха сълзи, трети приказваха нещо помежду си. Стори ми се ужасно неуместно да си мисля, че един свещеник може да произнесе такива думи - "Сигурно съм се заблудил", си казах.
В срещуположния край на черквата, опряла глава в стената, братовчедката на булката плачеше безутешно. Тръгнах към нея, учтиво я попитах: "Искате ли да Ви услужа с носната си кърпичка?"; и като не чух отговор предложих: "Да излезем малко навън?"
Хлипайки, тя се вкопчи в ръкава ми.

На дневна светлина всичко изглеждаше различно.
- Божичко, ще почина от смях! Никой не забеляза!
Това бяха нейни думи, и лицето й бе наистина миловидно.
- Каква комедия, а всички са толкова сериозни или направо ги няма там, вътре, - и кимна с глава към църквата. - Да не повярва човек!

Тя не плачеше, а едва се сдържаше да не прихне.
Аз също се засмях, зарадван на късмета си да срещна жив човек. Гледахме се известно време, после тя сведе очи, а в главата ми прозвуча финалната реплика от филма с хубавата песен: "Би ли искала никога да не се омъжваш за мен!".
Тя ме погледна, а в очите й прочетох: "Но това е в края на филма, а нашата история едва сега започва!"