Групичката жени кудкудяка около новата чанта на Катя – цветът на чантата отива на очите ú, но по-важното е, че отива на новата и кола. Златистожълта. Мъжът на Катя, Киро, е доста заможен и Катя се гордее с неговите възможности да издържа семейството (Катя и дъщеря им Лена), плюс това на любовницата си (Мима и един син, Клаус (???), на годинка и половина, голям сладур). Да, Катя знае за любовницата,
но златистожълтата чанта „Прада” и колата в същия цвят са устойчива и убийствена комбинация. Катя е нещо като върха на хранителната верига в офиса и другите жени ú се възхищават.
Най-младата от групичката, Анелия, е твърдо решена да си заслужи същото положение, но смята да го направи чрез позицията на любовница. (Защо не следваща на Киро?) В тази роля тя вижда много повече свобода и достойнство. Анелия е скоро завършила юристка и за нея един статус без юридически ангажименти е много по-ценен от общ апартамент.
В групичката са още: Рени, четиридесет и тригодишна стара мома, която отрича брака и децата и неистово желае и двете; Красимира, пред пенсия и пред климактериум, последен секс преди седем години и дори него се опитва да забрави; Ваня, секретарка на шефа (трийсет и три, омъжена щастливо, с две деца) но не и негова любовница, в което никой не вярва, но шефът е традиционалист и не пипа там, където работи . Единствено Ваня не участва активно в кудкудякането – защо, ще стане ясно след малко.
След като приключват обсъждането на цвета на Прадата, жените преминават на следващата любима тема за компаниите само от жени – футболът. Много мъже смятат, че те са следващата любима тема на жените след чантите, но това не е така. Следващата любима тема е футболът. Жените в действителност не говорят точно за футбол, а по-скоро за увлечението на мъжете си по него. Те коментират глупавата запалянковщина, безкрайните часове напивания с бири пред телевизора, лъжите, шкембетата на мъжете, алибитата, базирани на мантрата „ще гледам мач с приятели” и така нататък. Когато темата се изчерпи, те преминават на готините задни части на Бекъм, което е отново повече разговор за топки, отколкото за мъже. Всички жени в офиса декларират, че най-голямата им мечта е мъж, който да не изпива заплатата, да не се интересува от футбол, да не се звери по цяла вечер в телевизора, а в останалото от неправене на неща време да им бъде верен (ако може, но това последното се анулира от богат така, както минусът се анулира от плюса в математиката... или пък беше обратното?).
Ваня рядко участва във всички тези разговори – не защото не иска, а защото се чувства ужасно неопитна. Съпругът на Ваня – Иван – не обича футбола, няма любовница, не се напива с приятели, печели добре и в свободното си време играе с децата, чете (книги!) и дори пописва (поезия!). Ваня обича мъжа си, но се чувства напълно изключена от обществото, защото не може да участва адекватно в разговорите на колежките си. В следствие на това колежките смятат, че тя има връзка с шефа и се надува. Ваня изпитва притесненията на шестокласничка, чиито приятелки говорят само за новопридобитите си цикли, а тя дори не знае какво е това.
Тъй като Ваня прекарва повече часове от денонощието с кудкудякащите колежки, отколкото със семейството си, тя започва постепенно да смята, че те са прави. Тя иска – о, как иска! – да може да си говори с тях като равна. Иска да бъде приета в тяхното общество, да знае подробностите за новата гама чанти на тази или онази модна къща и да не и пука за любовницата на собствения и мъж. В същото време тя знае, че любовта, която има и човекът, който я обича, са най-важното нещо на света, късмет едно на милион. Все пак тя не издържа и мозъкът и постоянно търси изход от ситуацията.
Едно възможно решение за терзанията и – да каже истината за мъжа си на всички – изглежда абсолютно неадекватно. Че кой ще повярва на такава история? Нали такива мъже «няма»... Да си хване любовник? Не би могла – не и докато е с Иван. Тогава Ваня решава, че единственият изход да запази разсъдъка си, е да напусне любовта си. В името на нормалността.
Същата вечер Ваня се прибира у дома. Съпругът ú е взел няколко дни отпуск и е отишъл с децата на ски – трябва да се прибират същата вечер. Иван често забавлява децата. Ваня решава, че моментът е подходящ. Изважда един лист формат А4 от бюрото и посяга за тънкописец от чашката с моливите, но после размисля и поставя листа в принтера. Ваня никога не е харесвала почерка си – смята го за неразбираем. Тя присяда пред домашния компютър. Запалва цигара и започва да пише прощалното си писмо:
„Здравей, Иване.
Да си нормален е състояние на границата на лудостта. Смятах, че съм щастлива, защото винаги знам какво трябва да направя.
Но всичко това стана досадно, защото имам чувството, че постоянно се явявам на някакви изпити, чиито отговори зная предварително. Не че съм много по отговорите – просто, ща не ща, ги сънувам, а после, на всичкото отгоре, ги помня. Ако пък не сънувам, то ще се блъсна в някаква просякиня, която ме гледа в очите и ми бута отговори в ръцете, вместо аз да и бутна някоя стотинка и преди да съм се усетила, аз съм ги погледнала (отговорите) и съм ги запомнила, проклетите, и вече няма отърване от тях. И докато бръкна за стотинки, просякинята вече я няма, за да си вземе отговорите...
Хората смятат, че не могат да избягат от въпросите без отговор. Всъщност това е най-лесната работа – има огромен брой начини да забравиш нещата, които не желаеш да изследваш и опознаваш. (Дори и аз, в редките случаи, когато пия, всъщност успешно напивам няколко такива въпроса.) Проблемът на повечето хора е, че не могат да забравят отговорите, които знаят! Всички душевни сривове, неврози, депресии и ступори не се причиняват от въпроси без отговори, а от отговори, които не могат да бъдат забравени.
Познавам те. Ако беше до мен, сигурно щеше да ме попиташ: „Но защо някой би искал да бяга от отговорите, които вече знае?”
Много просто. Въпросите без отговор не създават отговорност и не генерират никакво задължение за действие. Никой не е длъжен да търси отговор на някакъв си въпрос без отговор. Можем да си живеем прилично, дори ако в главата ни има няколко въпроса, на които нямаме отговор. (Честно казано, и двамата с теб познаваме хора, чиито глави са пълни с такива въпроси и въпреки това си живеят прилично.) Може би понякога ни се иска да имаме тези отговори. Може би понякога размишляваме над тях. Но това не генерира никакви вътрешни напрежения. Когато ни омръзне да мислим, просто включваме телевизора.
Затова пък отговорите, които знаем, винаги предполагат някакво последващо действие – определен стремеж, начин на живот, правила (но не измислени, а истински), необходимост, дори задължителност от някакво действие. А мъничкото човече в нас мрази да бъде задължавано – то смята, че правото му на избор означава да се изака на метеното, защото има право на избор да се изака на метеното. Потенциалната възможност да го направи не го задоволява. Задоволява го единствено правенето. (Примерът няма нищо общо с Фройдисткото обяснение за чувствата на бебето, което смятало, че „подарява” акото си на своите родители. Или пък има.) Затова мъничкото човече не обича да знае, че е лошо да се ака на метеното, защото то въпреки всичко ще се изака, след което ще го тресне депресия и чувство за вина.
А изглежда е неизбежно да упражним правото си на избор.
Сбогом.”
Ваня спира да трака на клавиатурата и се отпуска назад. Запалва втора цигара. По радиото върви парчето на Оскар Бентън „Различни мечти” и тя се заслушва „... и откакто споделяме едно и също легло, ние не споделяме едни и същи мечти...” Ето, това са важните неща, заради които се разделят хората. Ваня поглежда през прозореца на терасата – ризите на Иван мръзнат на студа до нейното бельо. Вдървени са от замръзналата влага в тях и ръкава на бледозелената му риза – като същинска ръка – гали нейната вдървена нощница. Тя обича дрехите им да висят заедно на простора. Харесва също, че имат едни и същи мечти.
Ваня премества курсора в началото на текста и започва да коригира първите изречения:
„Да си нормален е състояние на границата на любовта. Започнах да пиша „да си нормален е състояние на границата на лудостта”, но пръстите ми сами напечатаха „люб...” след „границата”. Изтрих „люб” и написах каквото си бях наумила – „лудостта”. Чак сега, на края на това писмо, осъзнах, че съм получила знак – и отново изтрих.
Този път изтрих ‘лудостта’, за да напиша ‘любовта’.”
После придвижва курсора след точката в самия край на текста, след думата „Сбогом.”. Натиска Backspace точно седем пъти и изтрива седем знака. Не се учудва на поредното случайно подсказване – седем е тяхното число.
После бавно чука по клавишите и изписва на опразненото от ‘сбогом’ място: „Обичам те.” Натиска бутона за изпечатване. Принтерът зажужава успокояващо. Когато нещо е само на екрана, то винаги може да бъде променено. Когато го сложиш върху хартията, то придобива някаква почти непоклатима завършеност.
Точно в този момент Ваня чува отключването на вратата и веселия смях на децата. Остава на стола пред компютъра, докато чака да усети ръцете му върху раменете си и устните му върху шията си, върху мекото мъхче, точно където започва косата.
- Напрегната си. Случило ли се е нещо?
- Написах ти писмо.
- Наистина ли? Искам да го прочета!
- Ето го... И всъщност – да – случи се нещо. Но не искам да драматизираме. Реших да напусна тази работа...