автор: lady-bird

Обичам онези следобеди, в които зимното слънце поспира за малко и
поглежда в прозореца хем закачливо, хем тъжно и се търкулва зад баирите и за няколко мига забравяш какъв е сезона.
Тишината в офиса поглъща всеки звук, докато не я срязва като остра ножица телефонен звън.
- За теб е… – прозвуча лениво гласът на колежката.
- Обажда се медицинската сестра от детската градина – тревожно се задъхваше гласът отсреща - Моля ви, елате веднага за да вземете вашия син, има висока температура, трябва да го заведете на лекар.
Почти бях отворила уста да кажа „Ама той не е на детска градина”, когато отсреща жената продължаваше да ме убеждава, че положението е сериозно.
- Има някаква грешка, моят син не е на детска градина от доста време – едва успях да провра няколко думи през безкрайния словесен поток отсреща – при баба си е, даже не е в града.
- Не може да бъде! Ама, разбирате ли, че детето е много зле, опитахме с лекарствата които имаме при нас, но температурата му се покачва…!
- Аз Ви разбирам! Ако беше моето дете веднага щях да дойда, но … - отчаяно се опитвах да бъда убедителна, а всички колеги впериха недоумяващи погледи към мен.
Започва да ми става ту горещо, ту студено, пък в крайна сметка ако наистина няма кой да го вземе това нечие дете, ако … Очите ми намериха жалните Павелови очи, зачервените бузки от температурата и пухкавите ръчички, уморено отпуснати на завивката – „Мамо, като се разболееш, аз как ти правя чай, като не знам как?”
А гласът продължаваше:
- Преди малко разговарях с бащата – и той каза, че детето ви не е на детска градина, но разбирате ли той се влошава… трябва да дойдете!
Последната реплика окончателно разби всичките ми колебания.
- Звъняли сте на съпруга ми? А не ви ли хрумна да го попитате как се казва неговото дете? Не е проблем да дойдем да го вземем това дете, щом е болно, но просто това не е нашият Павел!
- Как Павел? … Станала е грешка … съкрушено утихна гласът.
Все, нечие е … трябва да откриете родителите – исках да добавя, но вече безмислено, звукът в слушалката се скъса.
Оставих слушалката и чак сега забелязах, че слънцето се беше скрило зад хълма и последните му лъчи пробиваха в оранжево. Няколко врабчета се радваха на светлика в последните му мигове, подскачащи боси по снега и безгрижни.