автор: yossifova

Понякога скитах
и съвсем неприкрито
оставях тънки следи
по устието
на придошлата тъга.
Пребродих пространствата.
Срещу живота вървях
по тротоара
на непредпазливата си
душа.
Върлувах със сенките
на мечтите.
Една по една
преодолях преградите
на битието.
Безмълвно хлипах
там в тъмнината,
но вървях.
Разкъсваха ми небето,
но проклятие не изрекох.
Скъсяваха разстоянията
между мен
и ръждивата болка.
Убиваха в мен детето.
В съня си го раждах пак -
все по-пречистено
и по-светло
като мантра
от снежно зачатие.
И чужда,
и своя,
превързах душата си,
изградих й обител,
в която да може
да изчака краят
на дългото си причастие.
Въздух и вода си ми,
Животе.