автор: scenaristbg

Не запомних лицето ти.
Запомних как ме целуваше,
аромат на коси в лицето си,
синият ти потник, ръцете ми под него,
на кръста ти,
малката нежна усмивка,
която залягаше и се прикриваше,
докато малкото ти езиче
облизваше леко устните ти
в маневра, която целеше единствено
да не запомня лицето ти.

Спомням си също очите, естествено,
спомням си как ме гледаше -
влюбено, разбира се, и срамежливо
и щастливо, че съм истински,
а не техническа грешка на някое жури,
което е наредило за продан
хайку, писано върху билетчета
на витрините на някой клек-шоп.

Помня също някои забавни моменти-
как си удари коляното, докато минаваше отгоре ми,
понеже бях точно до стената.
Остана ти синина, сигурно вече я няма,
и също как се задавих,
как сякаш се случваха невероятни неща -
розите ядяха пици тази вечер,
цар Борис трети имаше 224и двойника,
но на нас не ни пукаше
дали в небето има чайки или смог,
защото,
скъпа моя,
не едиствена със сигурност,
но поне недостижима
по конвенционален път,
не гледах лицето ти.

Сега имам една смешна снимка.
На нея се държим за ръце.
Усмихваме се.
Излезли сме смешни,
ръцети са мънички,
хиляди баналности,
но пък имам лицето ти.
А на снимката то е излязло ненормално,
не такова каквото е.

Затова благодаря на каквото има там,
че си спомням прикритата усмивка,
кръста ти,
синините,
българската история,
ботаниката за шести клас
и рецептата за италиански фаст-фууд,
които ми попречиха да запомня лицето ти
и ми разкриха толкова много
и толкова красиви неща.