Редактиран и допълнен вариант
Когато им събориха Бастилията,
мнозина от обречените плакаха.
Но не затуй, че бяха се събудили
и не затуй,
че слънцето видяха...
За своите тъмници те тъгуваха,
за каменните зидове студени...
Болеше ги от страх да съществуват
без впилото се в мислите
смирение.
Страхуваха се птиците да чуват...
Стените бяха мярката за светло...
Тъй дълго свободата бе сънувана,
че сякаш беше
в камъните вплетена...
Какво ли е животът без палачите?
Отказваха дори да си представят,
че може и без бича да заплачат,
и без окови
път да си проправят...
Когато им събориха Бастилията,
мнозина си запазиха веригите.
Издигнаха си собствени килии
и пак се оковаха в тях –
завинаги...