автор: lorsa

Валя. По ръба на безсилното утре.
Валя...

Като плод в тъжнобера
откъсваха с грапави пръсти безсмъртните
истини нашето „вчера”.
И този дъжд спомняше не на пречистване,
а на предел; на удавяне.
С ладии плъзнаха мними спасители.
(Спасяват дъжда от забравяне.)
Локвата ни се превърна в Венеция,
бедствието – в гондолиера.
Валя по ръба... на неизбежното,
болно погребвайки „вчера”.
... Как грозно бе. Криво. Лица перфорирани
в мокрите шепи събличахме.
Валя. И отми ме от всичко клиширано-
тебезабравях в обичане.
А потопът за мен ен-ти път се повтаря,
за ен-ти път смъртно треперя.
... Утре в очите й ще е забравен.
(Заедно с нашето „вчера”).
Днес във устните й напоени
узря позволеният плод!

А тъжноберачите късат от...
мене.

И днес си свариха компот.