автор: valiordanov

Зад вратата дебне и мълчи
онзи страх от който нямам нужда.
Всяка стъпка, зорко ми следи.
Стаята си чувствам като чужда.

В тишината паяци тъкат
с тънки нишки своите серкмета.
Моят страх дано да уловят,
стига са ми хващали късмета.

Дървояд опитва да запее,
стърже от паркета странни звуци.
Музика без никаква идея
като мен из стаята скрибуца.

Стар диван, обтегнал си снагата
разсъблечен, чака ме в прегръдка,
а страхът се зъби зад вратата.
Нямам право на погрешна стъпка.

Все едно дали ще ме захапе
или само ще ръмжи сърдито,
зная, че животът е разпятие
във което вярата попива.