автор: paris

Здравей Магдалена,

Получих писмото ти...
Почувствах се млад, енергичен и жив,
и черния облак, захлюпил живота ми,
стопи се... стопи се съвсем. Вятър тих
разрошва дърветата в парка, където
съм седнал и стискам писмото в ръце.
Играят на гоненка пет-шест хлапета...
Напълно си права за всичко, дете.
Животът е чудо! Светът е прекрасен
и слънцето ласкаво-топло пече,
не съм уморен и дори не се мразя...
Кога ще те видя? Кога и къде?
При мене нещата се случиха бързо...
Жена ми се влюби в един капитан -
полъга ме малко, но после се фръцна
и хукна при него. Сега аз съм сам...
Децата пораснаха, дом невидели...
Не съм най-добрият родител, нали?
Прекарвах със тях всички втори недели
от месеца... И им давах пари
за дрехи,
храна,
за студентски квартири,
за сватби,
деца,
за коли,
сладолед...
Разбих се от даване... Те не разбират,
че нейде дълбоко и аз съм човек.
А внуците идват понякога само
(най-малкият много прилича на мен)...
Така е... Накрая самичък останах.
Забравен, излишен и неопростен.
Но сладката мисъл, че тебе те има
и мислиш за мене, тъй както преди,
ми дава кураж, дето стига за трима.
Пиши, Магдалена... Отново пиши...
И знай, че в живота си само тебе съм имал...
Децата са друго... Те са мои деца...
Жените са идвали и са отминали
без някакъв спомен, дори без следа.
Единствено ти ме отвеждаше в Рая,
единствено ти беше МОЯ жена!
И аз ще те помня дори и след Края...
Ела, Магдалена...
Отново ела!

Вечно твой:

Пол