автор: biruni

- Тане, ставай мама! Ела да закусиш!
Гласът на майка й дойде топъл, обгърнат в миризмата на току-що изпържените тиганички. "У дома съм!" - помисли си Таня - " Най-после... след толкова слепи дни и студени нощи."
- Митко вече яде. На баба муцунчето!...Докато пържех ми бърбора нещо - аз него разбрах де, но през повечето време стои и мълчи, с едни такива големи очи гледа...
Думите на майка й я накараха да замръзне насред прозявката. "Очите му..." - беше взел очите на баща си. И кожата му беше одрал.

Боже, как само я погледна Димитър първия път. Тя не видя, че я гледа - по-скоро усети погледа му, забит в тила си да се разлива по нея. Тогава се обърна и видя през улицата огънчето на цигарата му. - Не лицето. Имаше нещо плашещо в тъмнината отсреща, но и примамливо, а тя бе още ученичка и тъкмо излизаше от репетиция.
Забърза по стръмната уличка - искаше да настигне останалите, но няколко секунди по-късно чу зад себе си:
- Не ми бягай! - металически глас. И как само се движеше... - като котка. Тих и незабележим.
Таня понечи да забърза, но тогава усети как той я хвана за ръката.
- Няма защо да бягаш! Аз не съм страшен.
Тя събра цялата си смелост и преглъщайки ужаса, който изведнъж я обхвана му каза:
- Не ме е страх от теб!
- Че защо трябва да те е страх! Не хапя! - Искам да те изпратя донякъде.
Таня се поуспокои малко. Някъде отдалече се чу гласа на приятелката й, Павлина:
- Танчее, побързай - ще изтървем автобуса!
Тя не разбра кой я накара да го каже, сякаш не беше тя:
- Вие тръгвайте! Ще се прибирам пеша.
Чу се кикотене в тъмнината. Малката групичка момичета, които вървяха напред нещо си прошушукааха, после Павлина, заливайки се от смях, се провикна:
- Внимавай какво правиш, малкатааа! - Пък ако направиш нещо, го кръсти на мене!

Така останаха сами в светлината на една улична лампа. Тогава той протегна ръка за здрависване, но понеже Таня не помръдна, скри ръка зад гърба си и гледайки в земята смотолеви:
- Казвам се Димитър.
- Таня. - без да се усети, тя направи реверанс и двамата се засмяха.
Вървяха в тъмното, той разказваше, в гласа му се появи топла нотка и това й подейства успокояващо...
Каза й че бил пълен сирак, отгледан по домове. Преди три години бил завършил техникум, а сега имал щанд на пазара.
От този ден нататък чакаше всяка вечер, да я изпрати донякъде. Говореха - много говореха. Особено тя. Докато един ден той не я хвана през кръста, притегли я към себе си й я целуна. Не беше това, за което бе мечтала. Може би, защото не очакваше.
- Таня, искаш ли да сме заедно?!
- Да - рече тя забила глава в пуловера му. Усети как сърцето му за миг се умълча, а след тава ускори туптежа си.

Месец и половина по-късно Таня завърши училище, а две седмици след това се разписаха. Въпреки че майка й и баща й бяха против и всячески се опитваха да я придумат да не го прави...


Тя отиде в кухнята и прегърна сина си, който бе омазал ръчички, а под носа му се белееше мустаче от изпития айрян.
- Танче, кажи ми какво стана? - Разбрах, не щеш да приказваме пред татко ти, но на мен трябва да кажеш!

Младата жена мълчеше мачкайки в ръце книжната салфетка, с която бе изтрила устата и ръцете на сина си.
- Да не ти е посегнал? Кажи ми, моля ти се! - майка й почти го изкрещя.
- По-лошо, майче!... Много по-лошо...
Думите заваляха като порой, както и сълзите й. Димитър станал много особен, уж постоянно бил на пазара, но като минела оттам много рядко го откривала. Връщал се късно вечер. Не искал да яде. Нахвърлял й се грубо, почти я насилвал, а после, докато пушел я питал: "Е, аз по-добър ли съм от лигльото Пламен (нейн колега) или не, а? Падаш си по учени копелдаци, така ли?"

Друг път й вдигнал скандал заради техен общ познат, с когото я бил видял някъде по центъра. И от дума на дума разбрала - Димитър я следял.
Опитала да поговорят, но той не чувал. "Не забравяй, че си моя" - казвал.
- Тане, чуй ме мама! Веднъж влезе ли му на един мъж такава муха в главата... подлудява! Но аз няма да позволя този нехранимайко да ти направи нещо! - Оставаш тука! - и я запрегръща...


През следващите няколко дни не се случи нищо. Таня ходеше на работа, връщаше се. Минаваше колкото може по-далеч от пазара, прибираше малкия от детските ясли и право в къщи. Дълго време стоеше опряла гръб на входната врата, задъхана от бързане. Нищо не можеше да прави, за нищо не можеше да мисли. Постоянно й се струваше, че Димитър ще изскочи отнякъде - виждаше го навсякъде.
След известно време тялото й започна да усеща липсата му, предаваше я, беше я страх от мъжа й, но в същото време, непрекъснато мислеше за него, как я гледа без да мигне, как я докосва, как заравя ръце в косата й и я вдига нагоре и...
- Мамо, `иж тата! - бяха в парка с малкия Митко. - Тя седеше на пейка и се бе вдълбочила за пореден път в мислите си. Момченцето бе притичало, беше обхванало крака на баща си и го теглеше към нея.

А той, леко брадясал, с поразкопчана риза и дънки - като излязъл от реклама...
Другите майки любопитно го зяпаха и попиваха цялата сцена. Изведнъж на Таня й се прииска да го прегърне, да забравят всичко лошо помежду си. Димитър стоеше и я гледаше, както първия път - настойчиво и нямо. После подхвана сина си, вдигна го високо, казаха "фъррр" и се засмяха. Таня също се усмихна, притисна се към двамата и чу в косата си: "Хубава си!... Искаш ли да сме заедно?"
Тя вдигна поглед - очите му!... Боже, как можеше да им избяга и къде...

Помълчаха вървейки, после той започна да й разказва какво е правил през тези три седмици. Оставил бил щанда на пазара, уговорил си работа в един склад - добри пари и по-малко тичане. После изведнъж застана пред нея и рече:
- Добре, нека започнем всичко наново?! - Разбери, обичам те толкова, че като си помисля по колко време прекарваш с онези мазници от службата ти и се побърквам...
Тези думи очакваше Таня и от тях се и плашеше.


Въпреки увещанията на майка си, тя се върна отново при Димитър. Баща й нищо не каза.
В началото потръгна. Бяха заедно, друго сякаш не им трябваше, но след известно време Димитър отново стана мълчалив. Не ядеше в къщи, връщаше се, сядаше и мълчеше.
Таня опитваше всякак, но поискаше ли да си поговорят, той казваше, че е уморен. Използва целия си арсенал от женски хитринки да го подразни и съблазни - той само разсеяно й отвръщаше. Опитаха да се любят. Именно опитаха...Това не беше Димитър... - Отблъсна я.

Така дойде есента. Между тях стоеше едно дете и общо легло, но вече нямаше какво да си кажат. Имаха сутрини, когато всеки от двамата тръгваше в своя посока и напрегнати вечери, в които Таня се мъчеше да отгатне причините за промяна в мъжа си.
Дали има друга? - най-първия женски страх. Беше така отчужден и не на себе си. Пушеше облакътен на масата, наблюдаваше я.

- Мите, какво ти е?
- Нищо.
- Как нищо! - Нали се бяхме разбрали, ако те измъчва някакво съмнение да ми кажеш. Да си говорим.
- Трябва да изляза.
Таня плака цяла нощ. Първата нощ, в която, откакто бяха заедно, Димитър не се прибра. Така стана и на другия ден, но тя вече не плачеше... Едва ли имаше толкова сълзи, с които да запълни празнотата. Обади се, че няма да отиде на работа. Заведе детето у майкини си и след това отиде до склада, където работеше мъжът й. Шефът му каза, че не го бил виждал почти седмица. Краката и се подкосиха. Видя насмешката в погледа на човека насреща й. "Естествено, какво друго да си помисли"- каза си тя. Тя си тръгна оттам. Накъде? Да го търси!? Защо? Ами детето? Ами тя! Какво да направи...


Майка й я посрещна, изслуша всичко. Само очите й проговориха "Нали ти казах!"
Нямаше вече живот за нея... Всичко й се струваше безсмислено. Остана в дома на родителите си. Механично ставаше, обличаше детето, завеждаше го на ясли, отиваше на работа и така до вечерта. - Въртележка.

25 ноември - Таня отметна поредния ден от календара. Тъкмо щеше да си тръгва от работа и мобилният й звънна. Тяхната песен. Сърцето й спря. Тя допря ухо до мобифона. Отсреща мълчаха.
- Мите, къде си?
- Около теб. - По всяко време... навсякъде! - Където си ти там съм и аз!

- Не ме плаши така! Моля те!
- Не те плаша. Исках само да те чуя, да ти кажа, че не съм далеч и ако си намислила да ме заметеш под килима - едва ли ще стане. Имаме дете, нали помниш, че си моя жена?... Или някой вече ме е заместил.
- Знаеш, че това са глупости - му каза Таня. - Никога не е било истина!
Отсреща й затвориха...
Таня потрепера от странно предчувствие. Тръгна си от работа. Не усещаше студа, нито леда под краката си - наскоро бе валял сняг.
Изведнъж някой я блъсна и прилепи тялото й до стената на сградата, покрай която вървеше. Беше Димитър. Опита се да извика, но той запуши устата й с ръка.
Погледът му я уплаши.
- Кажи че се радваш да ме видиш! - в гласа му престърга металическа нотка - Излъжи ме, но ми отговори! - и махна ръка от устата й.
- Къде беше през цялото време? - Таня дишаше трудно, притисната до стената.

- Наблизо! - Достатъчно бе да се обърнеш и щеше да ме видиш, но ти не поиска...
- ?!?...как? Защо изчезна така? - изплака Таня.

- Така реших, така направих! - Исках да разбера дали си ми вярна, да те наблюдавам отстрани.
- Разбира се, че съм ти вярна! Аз съм ти жена! Имаме дете...обичах те!
- Обичах те?!? - А сега не ме ли обичаш! - изръмжа той.

- И сега също те обичам - каза задавено Таня.

Дрезгавият му глас се заби в слуха й. Както при първата им среща, усети страх и възбуда.
- Кажи ми нещо... Искаш ли да сме заедно?
- Да - младата жена сведе очи надолу.
Чак тогава видя ножа в ръката му. Уличната лампа проблесна в острието и сякаш й се усмихна... Натискът от тялото на Димитър върху нейното се усили, гърба й залепна в студената стена и пареща болка се впи отляво на тялото й...и пак...и пак...Таня изпищяваше при всеки удар, а после се свлече надолу и учудено изви очи към уличната лампа - зениците й бавно се разтвориха и погълнаха светлината.

Димитър хукна по улицата, а стъпките му отекваха в ледения мрак. От заведението през улицата наизлязоха хора, видяха свития до стената полуседнал, в увеличаваща се локва кръв, труп на младата жена и хукнаха да догонят убиеца. Той тичаше надолу по хлъзгавата улица към реката. Стигна до моста, погледна назад, после нагоре, преметна крак през перилата и скочи от моста.