автор: milcho

Нещо като увод

Тази сага почнах да я пиша отдавна. В същност това беше по време когато си въобразих, че може да спечеля конкурса „Очи за себе си” във Варна 2008 г.
Свещена наивност. Дори казах на Катя, -Я ми провери текста за печатни грешки, на трите разказа, а после ще те взема с мен във Варна. И ще те запозная с Валери Станков и Цането. Но съдбата отреди, друго. Върнах се от Варна, с Райсъна, посрамен. Не само без награда, но и си загубих при пиянката вечерта едно култово джобно ножче…И в буса „Биомед” на обратния път добре, че измъкнах книжката „Гръб” на Надето Радева, та ми се оправи настроението и се смях, чак до София, а и сега се хиля, само като си спомня. А да кажеш, че беше нещо отличително, не. Едно съвсем скромно, свито настрана девойче, а как пише само… направо о’Хенриета! Та си казах тогава - споко Милчо, има още хляб да ручаш. И тук е като във фигурното пързаляне – трябва доста да се пльоскаш по леда и да ти шибат слаби оценки, докато натупаш визия и тогава може би, някой СБП бос да ти каже, -Слушай пич! Айде пак да ни събереш на курбан на Рожен!
Но аз, имам готов отговор: Няма да стане пичове! Докато не издадете сборника от стихове, за което обещахте тогава, поне 20-30 избрани, или поне в електронна форма, няма да стане! А след това може и в Белоградчик да направим подобен джумбуш. И да продължим инициативата на бай Любо „Поетическа обсерватория”
Та сега по-същество за началото на моите университети по - „Дивия тогава Запад”.
Ха-ха-ха!

х х х

1.

Беше ми първата командировка на запад. Оказва се че е на юг. В „родна” Гърция. От която сме взели православната култура и, с която се мразим и обичаме според случая. Но през тия години на управлението на Нова Демокрация на Караманлис там бе извършен пробив. Моят „добър познат” (от публикации само), проф. Мавридис бе заел важна служба в Министерството на образованието в Атина. Той пък е от Солун (ТесалонИки), но сега имаше кабинет в Атина на Синдагма, в него с кон да играеш, както се казва имаше ехо ...т.е. бе по дълъг от 17 м. И бе пратил покана до БАН да дойде някой астроном да установи сътрудничество и да отпочинем съвместна работа. Избора, кой ще отиде в лапите на гърците се падна на мен. Първо, млад и ученолюбив. Второ - надежден другар. А и просто по тази тема само аз работех в института. За щастие и за нещастие. Сега не е така ...вече куп, колеги и бивши мои дипломати и докторанти преживяват с и около тази тематика. Но тогава бях сам или почти сам, ако не считам жена ми, която ме следваше при всички мои начинания, като жена на млад лейтенант с надеждата да стане генералша. Е стигна до жена на т.н. полковник или на под-полковник-ша - или друго казано на старши научен сътрудник ІІ-ра степен по Банските научни степени и звания.
Имаше и друго ... Гърция си Гърция е все пак. Нямаше привидно тогава, кой знае какъв потенциал в нашата област - астрономията. Само едно лоби…А ние имахме вече 2-м телескоп, на Рожен - охохооо? Не е Германия или Франция или Англия или в краен случай Италия, за които всички драпаха. Така, че махнаха с ръка нека Милчо да отиде. Ще го излъжат гърците ще го преметнат като две и две. Да ходи да си чупи главата.

И се стягам за път. У дома ме изпращат, като на война. Зер дядо се е бил там на „Марино пОле”! Не само, че отивам в ръцете на коварните западняци, но още по лошо ...почти във византийски плен може да попадна. А иначе и другата максима важи: “Бой се от данайците дори като ти правят подаръци”. А децата искат, подаръци, най вече дъвки и шоколадови яйца. Абе Корекомски мечти. За там съм обменил законните 27 долара (не 30 АНГеле:). И ги кътам закопчани с безопасна игла на едно място, е ако сте гледали филма “Хляб и Шоколад” с Нино Манфреди ще се сетите. Майка ми е почти в траур. Баща ми, ми подтяга кфара в хола, нещо му сменя счупената дръжка. Но чувствам, че е малко нервен. Мълчи. Щом мълчи, значи е нервен. Преживява. Най-весел е дядо. Потупва ме с бастуна си - все едно, че ме посвещава в рицарство. И това си е. Преди това съм минал всички перипетии, в службата, получил съм важни инструкции. Човека от паспортното, който вчера ми връчи служебния (първия ми служебен паспорт) все едно, че ми връчва държавно отличие, не забравя да ми повтори инструктажа да пазя, чисто и неопетнено името на България и на българския учен. И, че всички вярват в мен, и че изобщо бъдещето на България и цялата соц. система се крепи само на това как аз новоизлюпения кандидат на науките и учен ще се представя и ще защитя честта на Българската наука пред там тия коварни, шмекери и империалисти. Аз кимам с разбиране, клатя глава “да” по нашенски или “не” по почти всички други страни в света ...и се разделяме. Аз имам паспорта си, а той обещанието ми, че всичко ще е ОК. Нооо на следния ден, ме чака още една проверка. Вика ме също един такъв служител от научното министерство за да обсъди с мен някой научни въпроси. Влизам в кабинета му и той, с още по сиви очи, които като с нож ме тропосват, казва другарю еди-кой-си. Тук решихме да Ви поверим една задача, да предадете едно писмо на първия секретар в посолството в Атина, др. не знам кой-си. Дадено казвам няма проблем. И без това трябва да се регистрирам там, така ми каза, Вашия колега от паспортното. В 24 ч най-добре, но може и до 3 дни в краен случай след пристигането. Ще им го връча лично. Няма нищо секретно казва, но Вие утре пътувате, а ако го пуснем по пощата ще са забави около една седмица ...и т.н. Вземем писмото и го слагам в чантата и се чувствам като куриер на Левски в борбата за свобода за чиста и свята република...

И жената ме целува, като за последно и кацам в Атина. Няма пионерчета с сини връзки (на червени не съм и се надявал, нали е на власт синята Неа-Демократия та там май със сини трябваше да са). Няма и посрещане с държавни ритуали, поне 5 топовни гърмежи и кордон от паликарета по-налъми и с пушки няма. Просто всички се изнизват, кой от където си е или за където си ... и аз оставам сам. Съвсем сам, но съм горд, а и нося важно държавно писмо за посолството. И отивам до информацията, като мъкна куфара с новата дръжка, поставена там яко от баща ми и заявявам на почти разбираем български език, в който не знам защо вплитам и по някоя дума на английски...”Сам боди ду ю аскинг фор д-р Милчо ... И девойката от инфо-щанда ме гледа с бадемовите си гръцки очи и кима отрицателно. – Тц, казва. И аз пак след 15 минути, пак, и пак при нея със същия въпрос. И пак –Тц. Двойката вече ме следи с определен интерес. Да Ви викна такси, казва. Не! казвам, т.е. Ноу ...Ноу.. Ноу (елементарно уотсън Не е ДА по гръцки и го осъзнавам след като един атински таксиметровия вече плътно ме наблюдава и ми прави недвусмислени знаци ...:)
Най-накрая виждам, че мисията ме ще се провали ...а имам няколко лепти от приятелката и колежка на майка ми гъркинята от Кавказ, леля Дора Негованска, и се решавам да звънна в посолството.
-Никой няма, казвам тук, никой не ме чака! А нося за Вас едно важно писмо. Вземете такси казва един глас и Елате. И после диктува адреса. Знам го, отвръщам и затварям гръцкия телефон. Таксиметраджията – който ми правеше знаци, тържествува, като съзира, че мъкна куфара си към него. Падна в капана „вулгарос”, си мисли той, тебе ако не прекарам та кой друг! Аз сядам гордо в таксито и питам, колко струва до „Булгариан ембаси”. Колко (Посо драхми) имаш пита таксиста. 27 долара, честно се признавам аз. Ще стигнат, е отговора. И наистина стигат. След като, върти волана по цяла Атина, точно за 27 долара спираме пред посолството. Плащам и слизам абсолютно нещастен и без пукната стотинка – т.е лепта.
В посолствата само мен чакат. Е, грях ми на душата, ако не кажа, че веднага ми предложиха чаша кафе, със студена вода. Дадох писмото и те веднага звъннаха в министерството, че тук е пристигнал видния български учен д-р…т.е аз. И започва една щура игра на думи, че те уж ме били чакали с огромно нетърпение на аерогарата, но аз не съм се бил обадил и сега ме чакат да дойда при тях да ми кажат къде и в кой хотел да отседна и т.н. да науча за програмата си!
От посолството ми казват, че това си е техен трик и че изобщо тук никого никой не чака на аерогарата и всеки сам да се оправя…Аз показвам, че съм възмутен най-вече, че съм си опукал 27те първи мои заветни доларчата. Те ме качват на една кола и ме изсипват пред министерството и повече не виждам никой от това посолство, през всичките тези следващи 30 години.

А къде е тук и защо, ни будалкаш Милчо с това: „Айде дромос!

Търпение! Ще му дойде момента или както се казва, като му дойде времето!
Следва: „Айде дромос-2-3! И т.н.”

Милчо КИ

София, Атина, Йена 2009-05-09 01:08 СЕТ