Седя и те чакам.
За последен път.
Няма да има дълги нощи очакване.
Само мигове самота.
Няма да се върнеш.
Няма да ме търсиш.
Само понякога ще си спомняш
колко съм те обичала.
Бях запалила само една свещ,
за да не видиш сълзите,
които напираха в очите ми
и сърцето, което биеше безумно -
искаше да избяга, или да спре при теб,
когато дойдеш.
Не исках да видиш болката,
но целият въздух болеше.
Ти го усети.
Загледа се мълчаливо
в пламъка на свещта
с надеждата да те стопли.
Мълчеше, устремен към нещо,
което никога нямаше да ми кажеш.
Аз също исках да ти го кажа.
Нашето „може би...“
После се разбърза.
Бързаше да си отидеш от самотата,
която знаеше, че оставяш след себе си.
Да отидеш там, където
спомените няма да те намерят.
Въздухът заболя още повече.
Затворих вратата след теб.
Чух как стъпките ти си отиват завинаги.
Извиках: Обичам те!
Но стъпките ти вече не чуваха.
Загледах се в пламъка на свещта -
не ме стопли.
Въздухът вече не болеше,
а отчаяно се молеше.
Никой не го усети.
Дири не ти казах сбогом.
Не ти казах да се обадиш някога.
Не ти казах колко съм била щастлива...
Въздухът стана безразличен.
А очите ми бяха болни от безсилие
и сълзите се мъчеха да ги излекуват...