автор: Narwal

Македонската армия бодро напредваше през пустинята. Войниците бяха отпочинали, нахранени и запасени с вода. Тежестта на похода не се усещаше нито сред конницата нито сред пешаците. Лизимах водеше предния охранителен отряд. Фемира яздеше заедно с него.
Когато стигнаха познатия оазис на първата им среща тя даде нареждане да спрат и да разседлаят конете.

Войниците с радост установиха временен лагер. Александър бавно приближи Буцефал до персийската принцеса и слезе от коня.

- Нима вече стигнахме? - попита той.
Фемира кимна утвърдително с глава, а Лизимах зяпна от учудване.

- Нима сме били толкова близо да храма, тогава когато се видяхме за първи път?
- Точно така - отговори Фемира и поведе двамата си спътници към малък пясъчен хълм, по едния склон на който се намираше изворът и гъста лианна растителност хвърляше спасителна сянка от яркото тропическо слънце. Принцесата леко отметна една от лианите и пред погледите на Александър и генералите му се откри вход.
- Това е храм на Зеруан. - каза Фемира - В него ще влезем само двамата. - обърна се тя към македонския цар.
Александър кимна с глава.

- Следвай ме без да се отклоняваш! - заповяда принцесата - В пещерата има коридори, станали свърталище на скорпиони. Не са безопасни. В пещерата се влиза без оръжие.
Александър кимна в знак на съгласие и предаде меча си на генерал Касандър. Двамата запалиха факли и влязоха в пещерата. Само началото на прохода приличаше на пещера. Много скоро спътниците започнаха да се движат по широки коридори с каменни надписи и статуи на шумерски, акадски и гръцки божества. В долината на Ефрат се бяха заселили различни племена и всяко от тях почиташе своите богове. Различни цивилизации бяха оставили отпечатък на своята култура върху тази земя. Храмът като, че ли бе обединителен дом за всички.

Скоро Александър и Фемира застанаха пред статуята на богинята Ишхара - шумерска богиня на мъдростта. В краката и за стоманен пилон бе завързана красива позлатена колесница.

- Това е колесницата на фригийския цар Гордий - започна Фемира. - Преди много години фригийците търсили кого да изберат за цар. Не държали да е силен, не държали да е красив, не държали да е от благородно потекло, но държали да е МЪДЪР, за да управлява с разум и любов народа си. Фригите попитали оракул. Той им предсказал да изберат първия, когото срещнат по пътя за храма на Зеруан, във волска кола с кацнал на нея орел. Срещнали бедния земеделец Гордий. Избрали го за цар. И не съжалявали. Гордий управлявал с мъдрост и държавата му процъфтявала. Решил обаче да предаде народа си отново на мъдър наследник и измислил изпитание. Завързал ока на колесницата си със сложен възел и наредил, който го развърже той да бъде избран за владетел. Години наред това изпитание се преминава от всички принцове на Вавилон. Никой досега не е успял да го развърже изцяло. Този който разплете най-много плетки - той управлява империята. За да го развържеш се иска мъдрост и търпение. Това се иска и да управляваш империя.
Александър пристъпи към колесницата с треперещи ръце. Сега той бе пред изпитанието на боговете. Хвана възела и започна. В началото плетките вървяха лесно. С всеки разплетен край той придобиваше все по-голяма увереност и и умение. Очите му започваха да виждат хитрите завръзки на стария мъдрец и той с гордост показваше на Фемира висящите краища, щастлив от постигнатия успех. Пред очите му преминаваха сцени от миналия му живот. Той виждаше баща си Филип - на кон с бляскав шлем на главата и вдигнал ръка , сякаш да го погали, майка си Олимпиада, учителите си - Аристотел и най-вече ....Диоген. Този стар хитрец Диоген, как много пъти го караше да се чувства слаб и нищожен, пред висототата на неговия дух. Дори си беше помислил "Ако не бях Александър, бих искал да бъда Диоген." Плетките вървяха и очите на младия цар святкаха. Още малко и той ще докаже пред боговете, пред хората и най-вече пред тази персийска красавица, ЧЕ ТОЙ Е .....НОВИЯТ БОГ ВЪВ ВАВИЛОН! Още малко само му трябва. Но изведнъж......възелът започна вместо да се разплита да се затяга. Младежът не се отчая. Започна отново и отново. Възелът ту тръгваше, ту изведнъж се затягаше, сякаш го стискаше за гърлото. Пот изби по челото на македоския цар. Пред очите му преминаваха годините. Той виждаше битките, победите, храбрите македонски фаланги. Но виждаше и лицата ......на страдащите, убитите, ранените и ....най-вече децата останали без родители. Той ли бе причината за тяхната болка? Досега не бе мислил за това. А пръстите му не спираха. Плетка след плетка, а възелът нямаше край. Александър не виждаше нищо и никого освен възела. Не усещаше нито глад нито жажда нито желание за дрямка. Не чувстваше и времето, което безмилостно протичаше. Той виждаше само възела. Ето сега! Започна да се разплита! Ето така! Още малко само...... Отново се затегна!

Фемира също гледаше Александър. Тя също сякаш участваше в изпитанието. Сърцето и, незнайно защо искаше младежът да успее. Спокойствието на двамата обаче изведнъж бе нарушено. В залата пред статуята на богиня Ишхара влязоха Касандър и Лизимах. Александър не ги забеляза, но те бяха твърдо решени да говорят с него. Касандър пръв се престраши. Пристъпи към владетеля си и с нехарактерен за него тих глас каза:

- Господарю, минаха три дни. Войската бездейства. Скоро ще започне да недоволства. Всеки възел сме развързвали по един и същ начин и досега винаги сме успявали! Хайде спомни си как развързахме възела, с който заговорниците, убили баща ти бяха завързали твоите ръце......С МЕЧ! Това е ЗАВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ! Възелът да бъде разсечен и тогава СВЕТЪТ Е ТВОЙ! Светът с добро не се дава. Той трябва да се вземе с меч, Александре. Хайде вземи меча!
- Възелът дава всичко и отнема всичко, Александре! Ако го унищожиш .....ще погубиш себе си.- каза Фемира - Страшно е проклятието на боговете. Където и да си ще те настигне. Никой досега не е успял да го развърже, но ти успя твърде много да напреднеш. Никой досега не е имал твоите успехи. Не унищожавай възела - това не е ОБИКНОВЕН ВЪЗЕЛ, А МНОЖЕСТВО ЗАПЛЕТЕНИ ЧОВЕШКИ СЪДБИ! С меч можеш само да предизвикаш гняв и жажда за мъст. От там страдания и мъки за народите и ....за теб самия.
Лизимах стоеше безмълвен. Спартанецът за пръв път виждаше бесилието на меча и го виждаше ясно. Израснал сред битки и изпитания, ставал и лягал с меч в ръка, той сега разбираше, че има ВЛАСТ ПО-СИЛНА ОТ СИЛАТА! Има нещо, което боговете бяха запазили само за ......богове! Пристъпи към своя приятел и командир и каза:

- Да вървим, Александре! Не хващай меча! Нашият път продължава. Тук изпълнихме мисията си.
Александър гледаше двамата си генерали с блеснали очи. Гледаше Фемира с надежда и любов. Очите му търсеха помощ и ......съвет. Как да постъпи? Какво да направи. Изведнъж кръвта нахлу в главата му. Ръката му инстинктивно хвана меча, звучно го измъкна и го издигна над възела. И тогава очите им се срещнаха! Александър обаче не видя очите на девойка ! Това бяха строги, студени, страшни очи на......богиня! И не смъртта бе тази, която го стресна. Нещо ново за него, необяснимо, страшно красиво и силно! Нещо, което го няма никъде! Само там .....в този храм! Ръката му се отпусна. Той заби меча в земята и .......го остави там.

Тримата приятели излязоха от храма и всеки възседна коня си. Македонската армия продължи пътя си!


P.S. Знам, че легендата не завършва така. Но аз бях там и видях всичко! И го предадох точно! А възелът още стои в пустинята и чака своя АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ.