автор: Narwal

Камилите бавно и тромаво се движеха през пустинята. Фемира и спътниците и клюмаха върху седлата им. Предпочитаха преходите да стават рано сутрин, когато все още слънчевите лъчи не забиват парещите си остриета вертикално в недрата на майката земя, но времето ги притискаше и те трябваше да се движат и денем.
Фемира и прислужниците яздеха камили. Само личната и гвардия от петдесетина войници яздеше коне, които изнемогваха още повече от умора и жажда.

Керванът наближаваше поредният оазис и хората мечтаеха за спасителната сянка на палмите и съживителната сила на извора, когато в далечината зад гърба им се като мираж се появиха силуетите на десетина конника. Отначало никой не им обърна внимание. В пустинята това явление да виждаш несъществуващи неща е обичайно, но с течение на времето тези силуети ставаха все по ясни. И ето дойде момент, когато ясно можеха да бъдат различени гръцките шлемове на главите на конниците. Странно обаче, това беше твърде малък отряд. Дали не бяха някакви далечни разузнавачи на Александър сега не можеше да се гадае. Аспор, командирът на охраната на принцесата даде гръмка заповед керванът да се приготви за отбрана. Персите грабнаха мечовете и се развърнаха в боен строй.

Гръцкият отряд обаче явно нямаше враждебни намерения. Той се приближаваше бавно и без да размахва оръжие. Това се стори странно на Аспор и той се забави да издаде заповед за нападение. Съперниците се приближиха и един от гърците скочи от коня. Беше едър воин със силно телосложение. Гъста черна брада се подаваше под шлема му. Гъркът свали оръжията си и ги постави на земята пред себе си. Явен знак, че не желае битка. Аспор също не желаеше сражение. Макар силите да бяха неравни, той добре познаваше силата на македонските фаланги и не желаеше да провали мисията си с безсмислени схватки. Той също слезе от коня и се приближи да противника си.

- Аз съм Лизимах, генерал на македоския цар Александър! Желая да говоря с принцеса Фемира, дъщеря на Дарий ІІІ, покойния император на Персия. - каза нашественика на гръцки език, който добре бе познат и на персийския военачалник.
Аспор недоверчиво го изгледа, но предаде на принцесата желанието на парламентьора. Фемира слезе от камилата с помощта на робите и застана пред Лизимах. Спартанецът коленичи и с покорен гласа започна:

- Прекрасна дъще на Персия, аз съм Лизимах, генерал от македонската армия. Идвам при теб с огромна молба. Далеч зад пределите на империята ви се носи славата ти на изкусна лечителка и милосърдна принцеса. Нашият цар Александър е тежко болен. От няколко дни лежи и никакви билки и лекове познати в нашите земи не помагат. Покорно те моля да му помогнеш!
Фемира стоеше безмълвна. Страшният враг на империята, човекът причинил смъртта на баща и, разорил земята и, поробил народа и, сега беше паднал, покосен от ....болест, може би по волята на боговете. И неговият генерал сега коленичеше пред нея. Какво можеше да поиска? Какво да направи? Тежки въпроси измъчваха принцесата и то под палещите лъчи на тропическото слънце.

В разговора се намеси Аспор:

- Да прережа ли гърлото му, господарке? - каза той и звучно извади меча си от ножницата.

Лизимах не трепна. Спартанецът не се боеше от смъртта. Но днес имаше нещо, което го смущаваше. На колене той, спартанският генерал молеше врага си ......за помощ. Не смяташе това за унижение. Фемира заслужаваше не само да коленичиш пред нея, но и да я боготвориш. Той добре познаваше славата и, но все пак......как да поискаш помощ, тогава когато с меч си върлувал в тази страна, когато с копие си причинил дори смъртта на баща и. Неудобно наистина. Попита се какво би направил той. Вероятно дори не би слушал молбите......вероятно беднага би скокнал като лъв върху врага си. А сега.....сега .....така трябва! Той беше убеден в това.

Фемира само вдигна ръка за да спре командира на охраната си.

- Да стигнем до оазиса - каза тя - Там ще говорим! Дайте на гърците вода,!Изглеждат по изтощени от нас! Те не познават страната ни. Не знаят къде са изворите. Сега са само пътници в пустинята. Трябва да им помогнем!
Конниците слязоха от конете и с благодарност утолиха жаждата си. В такъв момент оръжията не им бяха нужни. Те не се страхуваха от смъртта. Страхуваха се от болките, от мъчителната жега, от жаждата пресушила гърлата им.

Керванът пристигна в оазиса, когато слънцето вече преминаваше кулминацията си. Робите бързо разпънаха шатрите. Живителната сянка на палмите. Бистрата вода на извора.....всичко това бе божия благодат. Войниците благодаряха на боговете и на........принцесата, че ги бе спасила в един наистина тежък момент. Поне засега........Така си мислеха те.

Фемира повика лизимах в своята шатра. Спартанецът влезе при нея без оръжие и доспехи. Черните му коси се спускаха по раменете. Силната му мускулатура издаваше човека прекарал живота си в лишения и борба. След покана на принцесата седна на една от възглавниците и покорно зачака въпросите и.

- Как се реши да тръгнеш през пустинята само с десет бойци, Лизимах? - попита Фемира - Не познаваш тази земя. Не познаваш хората и. А и тук не сте на пътешествие, а на .....война. Ти си смел човек. И сигурно много обичаш своя цар. Разкажи ми какво се случи!
- Прекрасна принцесо, - започна Лизимах - тръгнах с най-верните си войни. Навремето цар Леонид срещна вашата войска само с триста спартанци и я спря при Термопилите. Не е нужно войниците ти да са много бройни. Нужно е да са ти верни, предани и безстрашни......така стават и могобройни и непобедими. А особено в такава война и такава пустиня такива мъже са ми нужни. Не съм храбрец. Но имам дълг на войник и трябва да го изпълня каквото и да ми струва това. Така съм научен.
- Хубави думи, Лизимах! Хубаво е да следваш дълга си, но защо това трябва да става само на война? Защо хората трябва да разбират, че са хора само когато около тях е......смъртта?
Погледът на Фемира се премрежи. Сълзи потекоха от очите и. Малките и юмручета се свиха. Тя стана и рязко се обърна към спартанеца.

- Кой уби баща ми? - попита тя, и очите и блеснаха. Спартанецът наведе глава и не смееше да погледне тези очи. За пръв път в живота си изпитваше срам. Това е странно чувство. Много е тежко да знаеш, че си извършил грозни неща и да трябва да ги признаеш. Но нямаше изход! Трябваше да изпие горчивата чаша до дъно.
- Баща ти, Фемира беше храбър воин. Войската ви бе по-многобройна от нашата.
Строена беше така, че силната и конница бе по фланговете. Явно Дарий искаше да ни обкръжи и да ни унищожи. Александър обаче не се уплаши. Даде заповед конницата да атакува центъра - точно там, където беше твоят баща, а пехотата, македонските фаланги да удържат фланговете. Той лично поведе атаката срещу баща ти. Аз бях до него. Когато боят наближи до личната му гвардия, вашите войници се уплашиха и побягнаха. Оставиха го сам. Едва успя кочияшът му да обърне колесницата и да побягнат. Но в този момент баща ти бе пронизан от копие в гърба. Той падна от колесницата и Александър го настигна. Заедно с него пристигнах и аз. Слязохме от конете и видяхме баща ти в предсмъртен гърч. Александър се наведе над него и го загърна с наметалото си, защото баща ти трепереше и говореше, че му е студено. След това баща ти каза "Благодаря ти войниче! Съжалявам само, че ще умра и няма да мога да ти се отплатя за добрината, която ми стори!" И след това затвори очи завинаги. От тогава Александър не е на себе си. Никога не сме го виждали такъв. Липсват му бойния дух, стремежът към битка, към победа. Седи в шатрата си и само говори за.............

- ЗА ГОРДИЕВИЯ ВЪЗЕЛ! - прекъсна го Фемира.
Спартанецът отново наведе глава. С кимване потвърди правилността на думите и. Фемира направи няколко крачки из шатрата и излезе навън. Нощта над пустинята беше тиха и прохладна. Дневният пек бе преминал и сега пътниците можеха спокойно да се разхождат из оазиса и да почувстват удоволствието, че са живи. "Горкият човек - помисли си Фемира - Колко срам трябваше да преживее?! Дали за себе си? Дали за царя си? Дали за времето, в което живем?". И отново възелът! Той ги вълнува. Мечтата да властваш. Да си над хората. Да бъдеш Бог! Колко е слаб смъртния човек, помисли си отново Фемира. Как не познава храната, която яде, водата, която пие, хората с които воюва, а мечтае да ВЛАСТВА НАД ТЯХ! Не разбираха гърците смисъла на Гордиевия възел. Да властваш не значи да си деспот на народа си, а точно обратното - ДА БЪДЕШ НЕГОВ СЛУГА! Да му служиш, за да може ДА ТЕ ПАЗИ! Нима като го убиваш и унижаваш, ще бъдеш признат за бог?! Не това нямаше да се случи, но изглежда македонският цар не бе разбрал тази проста истина.

Принцесата влезе в шатрата и рязко вдигна поглед към Лизимах. Генералът усети, че трябва да стане на крака и по войнишки изпълни вътрешната си заповед.

- Заведи ме при своя цар! - каза Фемира.