автор: Narwal

Лизимах се събуди от някакво странно чувство на безпокойство. Слънцето отдавна бе проникнало през тънкия процеп на шатрата му, но войниците му не идваха да го вдигнат. Не се чуваше нито нито вой на тръба, нито тропот на коне, нито дрънкане на оръжие. Лагерът на гърците сякаш бе потънал в дълбок сън.
Нещо необичайно за войската на македонския цар. Дали изпитото вино или умората от битката бе натежала? Каквото и да беше Лизимах усещаше, че това не е нормално за режима на който беше свикнал. С усилие протегна тялото си и изправи натежалата си глава. Премреженият му поглед се спря върху бойното му снаряжение. Не! Нямаше да може да го надене! Ръцете и краката сякаш не се подчиняваха на желанията му. И все пак каленият в битки спартанец се изправи и с клатеща походка излезе от шатрата. Лагерът си беше на мястото, но войниците.............нещо му липсваха. Напрягайки мускули развъртя врата си наляво и надясно, така че прешлените му звучно изпращяха. Очите му се спряха върху шатрата на Александър. Пред нея стояха само охраниците, а Диодор кротко поеше бойния кон на царя, Буцефал. Невероятна тишина! А днес трябваше да тръгнат рано към Вавилон, за да не ги достигне кулминацията на тропическото слънце, когато горещината е непоносима. Какво се беше случило? И ако Александър е имал някакъв замисъл за днешния ден, защо не го е споделил с генералите си? Въпросите нахлуваха в размътения мозък на Лизимах с такава острота, че чак усети болка. В крайна сметка реши сам да провери какво се е случило и с широка стъпка замарширува към шатрата на главнокомадуващия. Преди да влезе се ослуша внимателно. Дали пък .......нямаше някой при Александър. Не! Не се чуваше и звук! Престраши се и отметна входната завеса. Шатрата си беше подредена и явно се виждаше, че през нощта никой не е гулял в нея.

Изведнъж лек стон привлече вниманието му. Александър лежеше на твърдото войнишко легло на хълбок и издаваше странни звуци, които обаче показваха болките нахлуващи в тялото му. Лицето му бе бледо и пот бе избила навсякъде по тялото му. Царят явно не се чувстваше добре! О! Това бе твърде меко! Нещо се бе случило с Александър!

Лизимах разтърси огромната си глава, разтърка очите си и по собствена заповед изтрезня. Бегом изскочи от шатрата и с гръмовен глас извика:

- Диодоре!
Воинът остави коня и моментално се стрелна към генерала. Изпъна тяло пред него и зачака заповедта.

- Бързо! Бързо! Повикай лечителя Антиохий! Бързай! - каза Лизимах и се стрелна към шатрата на Касандър.
Не мина много време и лагерът се оживи. Тръба не се чуваше, но войниците ставаха и вместо да надяват доспехите тревожно се стичаха към шатрата на своя цар. Безпокойство личеше по лицата на всички. Александър бе не само командир. Той бе любимец на войската. Понасяше наравно с тях всички тежести на войната. Първи влизаше в боя и последен излизаше от там. Ореолът на пълководец не познаващ поражение пленяваше сърцата на македонците. Какво се бе случило сега? Този въпрос вълнуваше всички.

Касандър се появи пред шатрата на главнокомандуващия със закъснение. Пред входа и се бе насъбрало огромно множество от войници и всички протягаха врат да видят своя водач. Генералът си проби път с лакти и влезе в шатрата. Там вече се бяха събрали всички генерали на македонската армия. Пред леглото на Александър бяха коленичили лечителят и Диодор. Лизимах и Леандър нервно крачеха и подканяха робите бързо да варят билки по нареждане на Антиохий.

Касандър коленичи до леглото на стария си приятел и сложи ръка на челото му. Усети обилна пот и топлина да заливат ръката му. Нещо лошо се бе случило с Александър. Очите му бяха помътнели, лицето побледняло и устата му едва издаваше звук на болка. На въпросите на лекаря отговаряше със знаци. Посочвайки показа, че болката е в корема.

Изминаха три часа и слънцето вече се издигаше високо над хоризонта а положението на македонския цар не се подобряваше. Не помагаха билките и лековете, които приготвяше Антиохий. Лечителят премина към по-решителни действия. Грабна остра като бръснач кама и направи лек разрез на ръката на Александър. Пускайки му малко кръв го накара леко да дойде на себе си, но не за дълго.

Касандър реши да въведе ред. Излезе пред шатрата и с жестове даде нареждане на тълпата да замълчи:

- Нашият цар е болен, но състоянието му е под контрол! Той скоро ще се изправи на крака и ще с бодър марш ще влезем във Вавилон. А сега стотниците да отведат войската в шатрите. Да останат само генералите на съвет.
Давайки тези разпореждания Касандър влезе отново в шатрата на главнокомандуващия.

Съветът се събра бързо. Генералите шумно обсъждаха всички възможни причини за заболяването на техния цар. Всеки даваше за пример собствения си опит. Всеки предлагаше лечение, някога помогнало нему, но състоянието на Александър не се подобряваше. Той не поемаше никаква храна. Приготвените лекове бяха безсилни пред болестта. Тялото му се тресеше и изпитавше ту горещина, ту студ.

Касандър не издържаше на тази гледка. За него въпросите бяха прости и имаха прост отговор. Нещо се бе случило. Нали само преди часове той бе със своя цар. Заедно говореха за...................Гордиевия възел. Не! Не може да е това причината! Касандър не обичаше заплетените истории. Но как се появи точно тази болест която бе нападнала точно и единствено само техния цар. Случвало се е войска да страда от болести. Дори много често се е случвало. Тези болести идваха по много причини. Но тогава се натръшваше цялото войнство, а сега................само царят. Какво се е случило? Този въпрос не излизаше от главата на генерала.

Изведнъж обаче очите му се присвиха. Устните му се втвърдиха с лицето му придоби зловещ израз. Ръката на епирския генерал стисна дръжката на меча. Не е чиста тази работа! Тук има пръст ...............някой съвсем жив и съвсем смъртен ПРЕДАТЕЛ. Касандър се изправи и с това си действие накара съветът да замълчи.

- Сред нас мои верни приятели има..............ВРАГ! Аз снощи бях с Александър. Той беше здрав и нищо не смущаваше спокойствието му, освен една натрапчиво луда мисъл. А сега само няколко часа след като се разделихме, той лежи повален от коварна болест. Какво друго може да се е случило, освен някой да е сипал отрова във виното или в храната му. Робите трябва да бъдат наказани! Диодор, неговият телохранител трябва да бъде екзекутиран. А сред нас........сред нас явно е предателят! Той трябва да бъде открит!
Очите на Касандър гледаха злобно. Погледът му обходи лицата на всички. Кой ли може да бъде? Как кой? Разбира се..........ЛИЗИМАХ! Касандър не обичаше спартанеца. Неведнъж бяха влизали в лют спор. Дори се хващаха за мечовете. Буйната кръв и на двамата кипваше при всяко разногласие. Но, Касандър трябваше да признае безпримерната храброст на Лизимах. Неведнъж спартанецът бе доказвал способностите си на воин и пълководец. Освен това притежаваше и странно чувство да отгатва намеренията на противника преди да са изразени. Така се случи и сега. Лизимах усети накъде бие епирския генерал и се изправи преди да е получил обвинението.

- Натрапчиво лудата мисъл на Александър е била за.................Гордиевия възел, нали? - попита той със спокоен , но рязък тон.
- Точно така! - призна Касандър, макар това да не му се искаше.
- Гордиевият възел ДАВА ВСИЧКО И ОТНЕМА ВСИЧКО! Това е стара легенда. Много хора днес не и вярват. Дали е истина не можем да отгатнем, но със сигурност знаем.........кой може да помогне, ако в тази болест възелът е замесен.
- Никакъв възел не е замесен! - изкрещя Касандър - Тук става дума за предателство!
Генералите се оживиха. И двете хипотези изглеждаха еднакво невероятни. Воините минали през сурови битки и години наред гледали смъртта в очите не можеха да приемат легендата за истина, но и предателството...............не беше възможно. Александър бе обичан от всички. Цялата войска го бранеше в битки, защо да бъдe отравян по този коварен начин.

- Аз знам КОЙ МОЖЕ ДА ПОМОГНЕ! - надвика всички Лизимах.
Генералите се усмириха. Настъпи тишина и погледите се впереха в спартанеца.

- Дарий ІІІ има дъщеря, посветена в тайните на възела и в тайните на лечителското изкуство. Неведнъж влизам в битка с персите. Познавам ги. А и дъщерята на Дарий..........виждал съм я!
Любопитството на гръцките воини отново надделя. Всики трескаво започнаха да го подканят да довърши мисълта си.

- Беше преди около десетина година. Бях изпратен с един спартански отряд в Тива и в Микена. Тогава чух от хората за някаква невероятна ПРИНЦЕСА, Наричала се ФЕМИРА. Тя можела да лекува всякакви болести. Приготвяла билки и лекове, неизвестни на нас гърците. Била дошла от Вавилон. Боговете я закриляли. Била невиждано красива. Това мога да го потвърдя лично, защото я видях. Един от моите хора бе ранен от отровна стрела в една битка с тесалийците. Отидохме при нея и тя само за един ден го излекува. Направи му специална превръзка и гангренясалата му рана зарасна. АЗ ПОЕМАМ ЗАДАЧАТА ДА Я НАМЕРЯ И ДОВЕДА ПРИ АЛЕКСАНДЪР!