автор: milcho

на Сами, Калина и Леон!

"Хората имат звезди, които не са едни и същи.
За някои, които пътуват, звездите са пътеводители.
За други те са просто малки пламъчета.
За астрономите те са проблеми... :)
А Вие - Вие ще имате звезди, каквито никой друг няма"!

(По Антоан дьо Сент-Екзюпери)

Аз съм астроном. Откакто се помня ме привличат звездите. Не си спомням колко бях
малък, вероятно съм бил 3-4 клас когато баща ми, ми обясни съвсем просто световната космогония. Той постоянно липсваше от къщи, през лятото – работеше т.н. сезонна работа в една фабрика за преработка на плодове след като се уволни от БДЖ. Затова пък зимно време почиваше по цял месец след нова година. Тогава и аз бях във ваканция и той ми обръщаше повече внимание. Препитваше ме по смятане, и ме учеше на просто-тройно правило. Тогава ми показваше и тетрадките си по дескриптивна геометрия, с които много се гордееше. Между другото споменаваше и за Димчо Дебелянов, как написал едно съчинение за него, което било наградено в гимназията. Стиховете на Дебелянов, бяха тъжни и не ми харесваха тогава. Не можах да разбера, защо баща ми и бил толкова тъжен и защо е направил един голям портрет на дядо ми Милан. После се досещах от тук от там, по някои подмятания и недомлъвки, но едва тази пролет разбрах защо е така със сигурност, но няма да се спирам на това сега.

Един ден, както си лежехме с татко на спалнята – само той и аз, и той ми разказваше разни неща – о’блажени мигове, аз го запитах защо свети Слънцето. Той вероятно се изненада, но без да се смути ми разказа за това как Слънцето се е образувало от едни гигантски облаци прах и камъни. Те се завъртели взаимно и започнали да се сгъстяват и сгъстяват и да се нагряват и лека полека да светят. После продължили и още, и още се сгъстявали и въртели все по бързо и по бързо. И тогава, Мишо, каза тате, се получило нещо като едно огромно небесно колело на каруца. Това небесно колело се въртяло с бясна скорост и спиците му не издържали накрая и колелото се откъснало, и започнало да се върти самостоятелно и това което останало в центъра станало Слънце, а колелото или по скоро многото колела които се откъсвали, едно по-едно при това бясно въртене станали планетите. А Слънцето си останало в центъра и започнало да свети. И така, Мишо, заключи тате, се образувала нашата Слънчева система. И в центъра й е нашето Слънце, нашата звезда и Земята обикаля около него, а то свети за да ни дава топлина и живот.

Всичко беше просто и логично. Аз бях напълно удовлетворен от това обяснение и дълги години то беше за мен откровение. Чувствах и предимство пред моите съученици и улични другари. Аз знаех какво е Слънцето. И така аз станах астроном. Още тогава, от когато тате ми обясни стоежа на Слънчевата система. Той вероятно беше запомнил това обяснение от своя учител по физика в пернишката прогимназия или гимназия, преди да се премести в София и да завърши 2-ра мъжка гимназия. Ама тук вече, като ученик се занимавал повече с политика и в духа на своето време е бил ремсист и даже нещо като шеф на петорката по стечение на обстоятелствата.

Този Кант-Лапласовски модел на света, който тате ми преподаде през онази зима, когато му написах и едно писмо затова как ми липсва, ми остана като най-скъп спомен и урок. Бил съм на 9 години. После изчетох напълно самостоятелно всички книги и по-скоро рекламни брошури от библиотеката на 22-ро СПТУ (същата 2-ра мъжка софийска гимназия), която и аз завърших през 1963 г. с скромния успех общо от 4.54. Но по астрономия имах твърдо 6.00 поставено ми напълно заслужено от учителя ми по астрономия другаря Велков. Тогава, вече в гимназията, заедно с няколко съученици - Петко Праматаров, Константин Марков, Георги Топчев, Георги Кърчев, Иван Байчев, Тодор Янев, Стефан Геков и др. основахме кръжок по астрономия, който кръстихме с гръмкото име Астрономическо дружество – „Уйлям Хершел” (АДУХ), кръстено на видния английско-немски астроном открил пръв структурата на нашата Галактика.

Така, че тате, ме направи астроном. Когато той почина през 1994 г занесох паспорта му в съвета, за да получа т.н. смъртен акт. Жената от гишето, прибра оригинала и ми върна калъфката на паспорта. Взех я и видях в нея някакви малки листчета, пожълтели от носене. Отворих ги и с изненада прочетох, че това са стихове. Написани с неговия красив равен почерк като на калиграф. Аз пиша много забързано и неразбрано. Почерка ми е като на майка ми. Стиховете в паспорта на татко бяха на Гео Милев и завършваха с „Земята ще бъде Рай, ще бъде”(!) и разбира се на Димчо Дебелянов: „Аз искам да те помня все така...” и „Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия двор с белоцветните вишни…”

И до сега все още ме мамят звездите и няма как да е по друг начин, в тоя живот!
В тоя ми живот, в който спускайки се по склона съм загледан в залеза на Слънцето, в тази наша звезда, около която се върти всеки божи ден нашата малка зелена планета, наречена от нас самите Земя! И пак ме мамят звездите!
И…Сами, Калинче и Леончик:

„Нищо не искам и Всичко!
До последния миг под звездите!”
А после…”
Звездите!

Милчо КИРИЛОВ

Йена, 2009.05.29 00:03 СЕТ