Велик беше този ден 29 май 1453 година. Редно е всички православни християни да го помнят. Този ден бе последният за Вечния град на Изтока. За края на източната християнска цивилизация дала толкова много на света, а получила само робство, смърт и унижение. Но може би именно в това страдание се състои нейното величие.
Лесно се понася щастието, трудно се носи тегобата. Такава е съдбата на Спасителя наш! Такава е съдбата и на Констановия град. За неговите защитници и за неговите покорители този ден продължи цял век. В този ден сякаш премина цялата история на Великата империя, време на възход и на упадък. В този ден една друга империя сякаш покори своя връх и стремително тръгна към своята гибел.
Такава е съдбата на Великите градове. Такава е съдбата на Великите Империи. Раждат се! Съществуват и неизбежно загиват. Може би Бог не обича нищо велико. Величието поражда война, поражда робство и най- вече завист.
Денят предвещаваше радост и спокойствие в ранните си часове. И не само това. Той недвусмислено показваше на хората първия повей на настъпващото лято. Красиво и топло. И сигурно би било много плодоносно, ако не беше ………..трагично.
Султанът се събуди от първите лъчи на изгряващото слънце. Стана вдигна ръце към небето и се сети, че трябва да коленичи върху молитвеното килимче и да благодари на Аллах за новия ден, с който го дарява. Но Мохамед не обичаше молитвите. Отнемаха много време, а и не ги разбираше. В тях нямаше логика. От тях нямаше полза. Той се приближи до големия сребърен ибрик, поставен до леглото му и без да дочака робите сам изля водата по лицето си. От години бе свикнал да се обслужва сам. Той беше воин. Отметна завесата на шатрата си и излезе навън. Робите усетиха, че султанът вече е станал и се спуснаха да го облекат. С един властен жест той ги отстрани от себе си. Вниманието му бе привлечено от необикновена гледка. Към южния край на Босфора се бяха появили множество бели точици, които постепенно нарастваха. Мохамед напрегна очи. Постави ръка на челото си, но все още не можеше да различи какво точно представлява тази гледка. Гневно заповяда на един от робите да му донесе далекогледа. След секунда сребърен арабски телескоп беше в ръцете му. Падишахът го постави на дясното си око и лицето му се озари в усмивка. Предната ескадра на египетския флот, воден от Абдула Реис, беше на подстъпите на Константинопол. Аллах му даваше победата! Сърцето на султана подскочи, но повече от вълнение отколкото от радост. За миг се замисли, за града, за защитниците и най вече за………….гяурката. Не му идваше отвътре да вдигне ятаган точно над нейната глава, но няма как………..такава е волята на Аллаха! Или иначе казано…….такава е съдбата. Никой не си я избира, просто я следва. И Мохамед реши да я последва. Даде заповед войската да се подготви за настъпление.
Отново забиха тъпаните. Ревнаха зурлите. Моллите гръмогласно запяха мюезин. А войниците препасваха ятаганите, потягаха лъковете, яхваха конете. Османската армия влизаше в познатия си ритъм. Предстоеше битка, а след това ще има плячка. Ще има радост и удоволствия. Неверниците ще загинат, а прововерните ще ликуват.
* * *
Общият ентусиазъм в турската армия не споделяха само двама души. Мохамед не се радваше по две причини – първата, че той по принцип не се радваше, а втората, защото неизвестно защо мозъкът му бе зает с мисъл за …………..гяурката. И не можеше да я пропъди от там. Тя стоеше горда, красива, омагьосваща.
Другият беше Хамуза, или както той предпочиташе да се нарича Тодор-Светослав. След първото сражение младият еничарин сякаш беше промил съзнанието си. В главата му нахлуха спомени. Спомени, мъчително показващи му един свят, който беше негов и срещу който сега той вдигаше ятаган. Хамуза си спомни лицето на майка си – красиво, бяло с меки черни коси, сплетени на дълги плитки. Спомни си старата си къща, стара, но топла и уютна, стадото от вакли овце и бели агънца. Песните на пастирите, усмивката на баща си. А какво се случи след това. Хамуза помнеше, но не искаше да си спомня. Мюсюлманското училище. Моллите, които следяха не само всяка негова стъпка, но и всяка негова мисъл. Болезненото обрязване, обучението в Корана, военните тренировки. Всичко това, което бе ежедневие за него беше като сън, а това, което беше сън, за него бе мечта. Спомни си за първите битки, превзети градове и първата плячка. Тогава ликуваше заедно с всички. Приемаше, че неверниците трябваше да бъдат нещастни, за да бъдат щастливи правоверните. Но едно събитие го накара да се замисли по различен начин.
Беше в деня, когато победоносната османска армия превзе град Смирна. Еничарите отново бяха ударния отряд на Мохамед Завоевателя. Те изнесоха почти цялата тежест на битката, но получиха и главния дял от плячката в завладения град. Първи се спуснаха по улиците на града, грабеха, убиваха, палеха и насилваха жени и девойки. Хамуза се беше проявил в битката и пашата на еничарите му бе дал право на специален избор при разпределението на заграбените богатства. А те включваха, злато, сребро, скъпоценности и робини. Хамуза нямаше афинитет нито към златото, нито към богатствата. Младежкият му ум му подсказваше, че няма за какво да му послужат, няма къде да ги използва. Но силно го вълнуваха жените – особено красивите. Нежните им ръце го отнасяха далеч от битките, далеч от грубостите на деня, далеч от противните лица на паши, бейове и спахии. Нещо необичайно се бе случило с него в Смирна.
Група еничари бяха пленили красива девойка, висока и стройна с дълги черни коси и големи черни очи като на кошута. Бяха я завели в турския стан и вечерта запалиха огън, заклаха овце и завъртяха чевермета. Писнаха отново зурлите на дервишите и с камшик в ръка грамаден черен анадолски пехливан подкара младата девойка да танцува. Момичето беше облечено като мюсюлманка, със забрадено лице, прозрачни шалвари и везано елече, което едва прикриваше красивата си твърда гръд. То не можеше да се съпротивлява. Нямаше сили, а нямаше и кураж. То просто искаше вечерта да свърши по-бързо. Еничарите да се наядат до насита и да се напият, за да заспят и тя да се освободи от противното им присъствие.
Затова тя се изправи на импровизирания подиум от войнишки щитове и ритмично закърши снага. Движенията и приличаха на размахани криле на райска птица, готова да литне или на русалка носеща се по тихите морски води. Хамуза гледаше омагьосан. Сините му очи блесваха при всяко нейно завъртане. При всяко протягане на ръцете и той тайничко си подаваше лицето по близо до танцьорката, та ако може за миг да го докосне с връхчето на нежните си пръсти. Може би това беше магия. Хамуза не мислеше тогава за нищо друго, а само за това колко приятно би било тези нежни ръце да галят лицето му.
Изведнъж груб тропот го бе извадил от света на мечтите. Анадолецът с тежки стъпки по наредените щитове бе отишъл до девойката и бе я хванал през кръста. Грубите му ръце притискаха тялото на момичето и тя правеше безпомощни усилия да се отскубне. Турчинът с пиянска усмивка бе приближил брадясалото си лице до лицето на танцьорката и с пяна на устата търсеше нейните устни.
Кръвта на Хамуза нахлу в главата. Планинецът скочи бързо и леко като пантера върху натрапника и с ловко движение изви пръстите му така, че последният се прекатури като празна бъчва и нескопосно се изпльоска на земята. Щитовете издрънчаха толкова силно, че ги чуха дори пашата на еничарите и великия везир.
Анадолецът с гняв се изправи, сви огромните си юмруци и с голиатовска сила замахна към младия еничарин. Хамуза обаче, ловко избягваше ударите и сръчно прилагаше хватки, с които неизменно поваляше противника си. Като видя, че с голи ръце не може да го надвие анадолецът звучно изтегли ятагана от ножницата си. Същото стори и Хамуза. Схватката бе кратка. Жилавото тяло на планинеца се измъкваше като змия от несръчните удари на неговия противник и скоро ятаганът беше избит от ръцете на анадолския войник. Хамуза опря ятагана до гърлото турчина и избърса ръцете си в брадата му.
Тогава се намеси пашата на еничарите. Еничарите нямаха право да се бият помежду си. Наказанието за такова нарушение беше ……….смърт. Пашата харесваше Хамуза. Но всичко това стана и пред очите на великия везир.
- Какво да те правя? – гневно попита пашата младия си любимец – Как да те отърва от въжето? Как може за една гяурка ятаган срещу своите да вдигаш?
- Аллах да умножи годините ти, паша – отвърна Хамуза – но аз имам предимство при определянето на дяловете от плячката. Нищо досега не съм взел от заграбеното. Тази робиня искам и никой няма право да ми я отнема.
Пашата погледна изумен. Младокът беше прав. Девойката му се падаше по право дадено му от самия него. Младежът бе ловък не само в ръцете, но и във ума. А анадолецът бе нарушил закона на Шериата, като бе посегнал на чужда плячка. За такова провинение наказанието беше …………..побиване на кол. Този път пашата на еничарите с удоволствие изпълни закона. Страдаше от някаква слабост и той. Никога не бе имал деца, а сега Хамуза толкова му харесваше, че го имаше като свой син.
Бавно Хамуза се върна към действителността. Спасената девойка той освободи и след това не я видя повече, а сега тази гяурка имаше същата власт над него. Караше го да мечтае, да се радва и да се възхищава. Как да извади ятаган и да го насочи срещу нея. Хамуза с неохота надяна ятагана, пристегна шалварите и постави на главата си боен шлем. Чувствуваше, че мястото му не е в османската войска. Но имаше ли избор?