Ирина в първия момент се сепна. Досега не беше виждала битка, но скоро сърцето и само и подсказа какво да прави. Спусна се към най-близкия катапулт. Сръчно започна да навива сламата и да я поставя в коритото на катапулта. Един ромеец я заливаше с нафта и с факла запалваше заряда.
Друг наблюдаваше командира на отряда, който от своя страна вдигаше дясната си ръка и рязко я смъкваше надолу. В този момент той със замах прерязваше задържащото въже и запалената слама политаше като светеща комета в небето, описваше огнена дъга и се стоварваше върху червените чалми на смаяните еничари. Небето бе затъмнено от летящи стрели. Като оси се носеха, жужаха и забиваха смъртоносното си жило, в гърчещите се тела на защитниците, винаги тогава, когато най-малко са очаквани. Такава една стрела прониза воинът до Ирина, точно в момента, когато замахваше да пререже въжето на катапулта. Сега вече нямаше колебание. Ирина стисна меча, водил империята в победи и го извади. Лъскавият метал блесна на слънцето. В нежната женска ръка той изглеждаше още по-страшен. Сякаш Божествена светлина бе озарила това оръжие, показвайки, че народът под него не желае да бъде поробен. По-силно от меча блестяха само очите на Ирина. В тях вече нямаше нежност, а само твърда решителност. Принцесата замахна и нейният катапултен изстрел разцепи небесната шир. От гърдите на войниците се изтръгна победен вик. Някой запя. Ранените станаха на крака и грабнаха оръжието. Жените и децата се спуснаха към стените. От командната бойница грузинските защитници запалиха страшният византийски огън, който покоси първите редици на нашественика.
Стратег Теодосий, който командваше отбраната при крепостта на Теодора, събра конницата и заповяда контраатака. Вратите на крепостта се отвориха и като мощна река от тях се изсипаха гордите защитници на Константиновия град. Те нападаха с храброст, на която само отчаянието може да ги научи. Не мислеха за живота си. Не мислеха за раните и болките си. В ръцете им беше мечът на достойнството и само на него можеха да разчитат.
Еничарите не очакваха това. Те бяха свикнали да разчитат на страха, който всяваше огромния им брой и невижданата им безпощадност. Сега беше нещо по-различно. Срещу тях летеше противник, решен да се бие, а не да прекланя глава. В редиците им настъпи смут. Предната линия на турското настъпление се огъна. Поколеба се за миг и след това се обърна в бягство. Победният вик така силно разтърси стените на Константинопол, че сам императорът се стресна. От Романовата кула той късно видя позорното отстъпление на турците. Сърцето му се изпълни с гордост. Светият град не се предаваше. Константин пое въздух и заповяда от всички порти на столицата конницата да атакува противника.
Засвириха тръби! Заблестяха шлемове! Патриархът вдигна ръце към небето и благослови защитниците. Изведнъж сякаш цял Константинопол запя в един глас. Песента заглуши дори тропотът на галопиращите коннници.
Турците вече панически се насочиха към шеркетите. Сега само проливът можеше да ги спаси. Отстъпваха много по-бързо отколкото настъпваха в ранните часове на деня. Падаха покосени от ромейските копия, но много повече загиваха стъпкани от бягащите им събратя. Първите шеркети, на които отстъпващите еничари бяха натоварени пламнаха запалени от неколцина храбри венецианци, успели да се доберат до тях с факли в ръце. Това още повече отчая войните на Мохамед. Те се хвърлиха в Босфора и с плуване бързаха да се отдалечат от налитащите ромеи. Викове на триумф огласиха Константинопол. Градът празнуваше първата си победа.
* * *
Нощта настъпи твърде късно за турската армия. В бялата си шатра падишахът неспокойно крачеше напред-назад, сплел пръсти на кръста и нервно отброяваше кехлибарчетата на броеницата си. Главата на Мохамед сякаш бе запалена от страховития византийски огън. Противоречиви мисли се блъскаха там. Той сам разбираше, че ятаганът е слаб да покори този град, но не можеше да го прибере в ножницата. Той не искаше ПОБЕДА, но не искаше и ПОРАЖЕНИЕ. Без сам да разбере сякаш течението на Босфора, го бе отнесло в такъв водовъртеж, от който сякаш няма измъкване. Какво трябваше да направи? Да вдигне обсадата? Това би го изпратило при палача, който само грижливо сплиташе примката, удушила доста султани и принцове преди него. А и не само това. Мохамед не бе свикнал да бяга от битка. Колкото и странно да звучеше дори за него самия, той беше храбър. И имаше чувство за чест и достойнство. Не искаше да покрие нито себе си, нито войската с позор. Нещо трябваше да направи.
Завесата на шатрата се вдигна и там влезе великият везир. С дълобк поклон му извести, че всички паши и спахии са събрани по негова заповед. Мохамед го изгледа с крайчеца на черните си очи, небрежно махна с ръката, в която държеше броеницата и с тих глас каза:
- Да влязат!
Покланяйки се до земята в шатрата влязоха главатарите на турската армия. Дисциплинирано се подредиха зад възглавниците и зачакаха знак от султана за начало на военния съвет. Мохамед седна на походния си трон. Вдигна едния крак под другия и с дясната си ръка покани воините да седнат. След това гневните му черни очи обходиха лицата на всеки един поотделно. Погледна към входа на шатрата, където гол до кръстта бе застанал палачът. Изчака всички да забележат присъствието на султанския екзекутор и тогава му махна с ръка да напусне.
- Как да разбирам това, което стана днес? Имам ли аз достойни храбри бойци на Пророка, тръгнали с мен да завладеем света в името и за славата на Аллах или нямам такива?- гласът му се извиси и стана още по-заплашителен – Кой трябва да дойде тук, за да ми помогне да превземем този град и сложим край на преклонението пред Кръстта. Най-добрите ми бойци загинаха за един ден. И кълна се в Аллаха, няма да бъдат последните. Може ли някой да ми обясни, къде сбъркахме с това настъпление? Имаше ли друга причина за нашето поражение, различно от вашата некадърност?
Мохамед извади златовезана кърпичка и я прекара през потното си чело. Пашите и спахиите бяха навели глави към земята и никой не смееше да вдигне очи към зачервеното от гняв лице на султана. Настъпи кратка тишина. Мохамед сам разбираше, че воините му имат твърде малка вина в този случай. Но не можеше едно поражение да остане ненаказано. От друга страна това бяха най-верните му хора. Той сам се бе убеждавал неведнъж в тяхната храброст и преданост. Не искаше да ги предава на палача. Някой трябваше да каже нещо. Мохамед сякаш искаше сам да ги подтикне да говорят. Черните му очи отново започнаха да прескачат от лице на лице, оглеждайки ги този път въпросително.
Тогава в края на редицата една ръка се вдигна. Мохамед погледна натам. В края на редицата стоеше най-младият от главатарите му, едва двадесет и пет годинишния Ибрахим капудан, командир на конен отряд. Султанът му даде знак да говори.
- Аллах да умножи годините ти, да се помни вечно името ти Пресветли! – започна той – Но днес ние допуснахме грешка. Подценихме ромеите, Величествени! Започнахме атака без да имаме достатъчно сили прехвърлени на Румелийския бряг на пролива. Без да сме извършили морска обсада на града, Пресветли! Затова и загубихме. И първи в боя пуснахме еничарите, които обикновено последни колят и плячкосват вече превзети градове и държави.
Ибрахим подви левия си крак и долепи главата си до земята, като с това показа, че е свършил речта си. Падишахът се изправи. Отново събра ръце на кръста и направи няколко крачки. Младокът имаше право. Калпаво бе извършена първата атака. Но имаше и нещо много важно – трябваше му ФЛОТ. Мохамед бе уговорил халифът на Египет да му помогне с морската си сила от триста галери и последният се беше съгласил. Флотът бе тръгнал от Александрия преди седмици, но буря бе разпръснала египетските кораби и само една ескадра от четиринадесет галери бе преминала остров Крит и наближаваше проливите. Това султанът го бе научил предния ден от вестоносец, пристигнал от Смирна.
- Да! – каза бавно Мохамед – излиза, че трябва да изчакаме – Не можем да вземем града без морска обсада. Освен това в Евксинския понт има генуезка флотилия от близо петдесет галери. Спасява ни това, че все още е далеч и не се е притекла на помощ на ромеите. Последни сведения имах, че е в Херсонското пристанище.
Великия везир вдигна ръка и като получи позволение каза:
- Нямат предводител, Пресветли! Старият адмирал Никола Равалия бе ранен в битка с абхазците и наскоро получих сведения, че починал от раните си. Генуезците не тръгват в боен поход без добър военачалник. Те предпочитат да търгуват по бреговете на Понта, но без да влизат в сражение. Стигат им пиратите, с които и без това си имат доста неприятности.
- Нещо не забравяш ли, верни мой съветнико? – попита Мохамед и тежко поклати главата – не забравяш ли, че в зимните месеци към Евксинския понт се насочи един кораб?
- Един кораб? – възкликна везирът – Нима един кораб трябва да вълнува мислите на наместника на Пророка на земята. Какво е необикновеното на този кораб?
- Капитанът му! – натърти падишаха – Неговият капитан! – и впи поглед в смаяните очи на великия везир.
- Нима забрави позорът ни пред Порт Саид? Нима забрави онзи пиратски кораб потопил целият ми конвой от Египет за Сирия, носещ златото за хазната на империята?
Везирът наведе глава и спомени изпълниха мисълта му. Да! Така беше! Той самият още не беше везир, а Мохамед още беше принц – син на султан Баязид. Трябваше да превозят данъците на империята от Порт Саид до Сирия, откъдето богатствата да бъдат пренесени до Кония. Тогава се случи нещо неочаквано. Самотен пиратски кораб нападна целия конвой. Започна да бълва пушек, в който ту изчезваше ту се показваше точно там, където никой не го очакваше. Нападаше кораб след кораб и го подпалваше с византийски огън, част от галерите подмами към плитчините на Палестинската земя, други отведе навътре в морето. Разпокъса строя на галерите и нападна точно тази, която носеше златото. Дълго време се разнасяха легенди за този кораб и неговия капитан. Някой го описваха като морски дявол, който бълва огън и дим от устата си и може да потопя корабите с поглед, но след това великият везир научи – това беше ромейски капитан, избягал от служба и станал пират. А какво беше името му? О, Аллах! Заради това име той – сегашният велик везир бе публично бичуван в Конния! Да името му беше Александрос Галеракис! Как само би го разкъсал! Без ръце само със зъби, да му паднеше от някъде, ама така на тепсия без оръжие, без кораб! Да, сега вече везирът си спомни това име.
- Не само този кораб ще ни е проблем, Всесветли – прекъсна мислите му гласът на главния Молла на Османската империя. – Днес оцелелите разправят, че в битката ГЯУРКА е водила войската на ромеите!
Везирът не се сдържа и се разсмя. Със смеха си искаше да прикрие смъртния страх, който го бе обхванал. Нещо нередно ставаше през този поход на Мохамед Завоевателя. Пирати заплашваха цяла армия. Жени водеха войските на противника. Сякаш сам Аллах им намекваше, че тук не им беше мястото. Но няма как - трябваше да се продължи.
Мохамед се спря стреснат! Дори не забеляза смеха на везира си и прикритото кикотене на спахиите. Дори мисълта за Галеракис, не го бе смутила толкова много. Той впери поглед в главния проповедник на Исляма.
- Кажи ми, молла! Кажи ми кой ти съобщи за това? Кой е видял тази гяурка? Искам го тук веднага! – Мохамед тропна с крак. Гласът му стана силен и напрегнат. Досега не го бяха виждали такъв. Обикновено султанът беше спокоен и уверен в битките си. Неговият математически ум точно пресмяташе предимствата и недостатъците на неприятеля и никога не му позволяваше да не се владее. Какво необикновено имаше в тази гяурка, та така бе стреснала падишаха. Военачалниците му го гледаха с недоумение, но никой не си позволяваше да му противоречи.
- Един от еничарите Всесветли! Съвсем младо момче, българче! Взехме го от Родопа планина. С мъка прие исляма, но в битките беше храбър и ловък. Бързо се научи да върти ятаган и в ръкопашен бой влизаше често и макар да не e едър на фигура надвиваше опитни пехливани. Жилав е! Планинец! Първи е настъпвал към северната крепост с таборите на Ахмед паша от Анталия и е видял как красива гяурка в бойни доспехи с гол меч в ръка е повела войската на ромеите и мечът и блестял като слънце, който погледнел към него ослепявал за миг, а след това губел главата си.
- ДОВЕДИ МИ ГО!!!!!!- Мохамед вече бе извън кожата си. Не мислеше нито за Константинопол, нито за империята нито дори за Аллаха. Сега го интересуваше гяурката. Коя беше тя? Каква магическа сила притежаваше, че можеше да обърне в бягство победоносната му армия. Кой Бог направляваше блестящия и меч? Той гореше от желание всичко това да го научи веднага.
* * *
Завесата на шатрата се дръпна и пред султан Мохамед Завоевателя застана русокос момък, почти дете, на не повече от шестнадесет години, облечен в бяла роба, стигаща до под коленете, с боси крака, по които се виждаха рани от вражеско копие. Най-забележителното у него обаче бяха очите – СИНИ КАТО НЕБЕТО. Мохамед, когато превзе първите градове на Византия веднъж влезе в гяурски храм и там го поразиха картинките по стените – като в детска приказка. Младежът му заприлича на едни същества, нарисувани там с криле, които ромеите наричаха ангели. Момъкът коленичи пред наместника на Пророка и зачака да го разпитат.
- Как се казваш? – попита султанът.
- Хамуза ми викат, Всесветли, по мохамедански.
- А иначе как ти е истинското име?
- Тодор-Светослав – отвърна еничаринът, и продължи – така ме е кръстила майка ми.
- От къде си? – продължи Мохамед.
- От земите на комит Драгота, в Родопа планина, българин съм – подчерта младежът и дръзко погледна падишаха право в очите.
Мохамед обаче не се раздразни. Сега го интересуваше друго.
- Разкажи ми, Хамуза или Тодоре, както ти харесва, разкажи ми за гяурката, дето днес ви обърна в бягство! Какво толкова ви стресна? Кое ви уплаши? Нали вие българите не веднъж сте влизали в битка с ромеите и сте ги побеждавали! Днес, какво ви спря?
- Не е обикновена тази битка, Пресветли! Тук не се бият нито българи срещу ромеи, нито ромеи срещу турци, нито християни срещу мохамедани! Друга е тази битка. Тук БОГОВЕ се сражават! Два различни свята се сблъскват. Много низши сме ние за такава битка! А гяурката дочух ромеите да я наричат ПРИНЦЕСА! Дъщеря била на василевса Константин Палеолог.
Мохамед събра гъстите си черни вежди над орловия си нос. Тези мисли не му харесваха. Явно обаче, не само българчето мислеше така, а и цялата му войска. Сега войниците се чувствуваха слаби, немощни, лишени от боен дух. Това обаче го амбицира. Не са гяурите тези, дето щяха да спрат него, потомъкът на Осман Велики, син на Баязид. Мохамед не вярваше в Аллаха, но вярваше в себе си, в безупречната си рационалност. Не приемаше да има сила по-голяма от тази, която той е събрал на азиатския бряг на Босфора. Разбираше гяурите. Не искат да коленичат! Но и той не искаше да бъде победен. Магията свършваше до тук. Сега на сцената излизаше разумът. Трябваше му флот!