автор: Narwal

В най-интересния момент денят настъпи. Ирина се протегна в леглото и леко придърпа топлата завивка над рамената си. Все още и се искаше да е там в този прекрасен свят на сънищата. Там животът е друг е справедливостта е закон. Там Бог общува с хората и небесните сили се възправят срещу злото.
Зимата отмина. Отмина и лятото. Сънищата сякаш изчезнаха. Защо ли? Тревоги изпълваха Царствения град. Войските на османците една след друга покоряваха страни и народи. И навсякъде, където минаваха оставаше кръв и страдание. Настъпи 1453 година. Все още никой не знаеше, че тази щеше да е последната година на хилядолетната империя, оставила светла диря в европейската цивилизация. Все още никой не знаеше, но всички очакваха този миг, защото той идваше. Градът на Босфора беше останал като малък остров на Христовото паство сред морето от поробени земи на изток. Европа сега вече се беше стреснала, но беше късно. Мощта на Завоевателя беше нараснала, а и тя винаги растеше, когато имаше……….плячка. Завладените градове бяха щедро предоставяни на войниците на Аллах за грабеж и насилие. Това засилваше апетита и повдигаше „бойния дух”. Константинопол преживаваше тежки дни. Снабдяването му бе отрязано по суша. Единствено генуезците носеха храни на обсадените християни.
Императорът усещаше, че идва краят не само на империята, но и на християнската цивилизация на изтока. Той с мъка изживяваше тези мигове, но въпреки това отчаянието му даваше сили. Той написа възвание към всички жители на Констанитнопол, независимо от тяхната националност да се включат в защитата на града. Под знамето на Христа се стекоха всички – от млади юноши, до беловласи старци. Имаше ромеи, арменци, лази, грузинци, българи, сърби, хървати, черногорци, власи, генуезци, венецианци, латини – всички доскорошни врагове сега си стискаха ръце пред общата опасност. Ирина гледаше как в стратопеда (военния лагер) на Юстиниановата крепост се стичаха хора и с готовност обличаха бойните доспехи и грабваха оръжието. Как жените носеха храни на войниците, как децата участвуваха в строеж на укрепления. „Дори само това да беше - казваше си тя – Стига! Светът никога не е бил толкова обединен и толкова добър в нещастието си!” Хората забравяха дребните дразги. Враждите между съседи и родове бяха изчезнали. Сега имаше само една – ВЯРАТА В НАШИЯ СВЯТ! Вярата в Христос! Вярата в ЛЮБОВТА КЪМ ЧОВЕКА! Ирина се включи активно в подготовката на Константинопол за защита. Тя първа даде всичките си накити и богатства, за да бъдат закупени храни за обсадения град. Заедно придворните дами събра всички лечители от околностите на Тракия и Галиполския полуостров и организира пункт за лечение на ранените. Накрая облече бойни доспехи и започна упорито за се учи в стрелба с лък.
Градът беше решил да загине достойно.

* * *

Беше 25 април 1453 година. Денят започна неспокойно. Ирина вече не спеше в старата си спалня с красивия прозорец към Босфора, а в защитените кули на вътрешната крепост на императорския дворец. Прозорчетата бяха малки и светлината едва проникваше зад дебелите стени. Нямаше вече сънища. Приказката сякаш си беше отишла. Само блед спомен все още караше сърцето на принцесата да потрепва, когато някой случаен минувач спомене сакралното име „Александрос”. Но днес Ирина се събуди от краткия си сън именно с това име. В ранните часове на деня внезапно прозвуча боен рог. След него втори, след него още и още. Градът се събуди в тревога. Войниците трескаво бягаха към оръжейниците, обличаха се, запасваха оръжие и бързаха да заемат бойния си пост. Ирина бързо се облече и с бърза крачка се упъти към покоите на императора. Те бяха пусти. Императорът го нямаше там. Коридорите на двореца бяха пусти. Ирина излезе навън и се упъти към командната наблюдателна кула. Един войник се опита да я спре и да я накара да се върне назад в укритие, но тя не му обърна внимание. Краката и я водеха сами. Тя светкавично изкачи каменните стъпала и застана до баща си. Императорът държеше на окото си венециански далекоглед. Но дори не беше нужно да имаш далекоглед, за да видиш, че азиатския бряг беше почернял от народ. Чуваше се странна песен. По-късно Ирина научи, че това се казва мюезин – молитва на мюсюлманите към техния Бог за победа.
- Започна се! – каза Константин и нежно погледна дъщеря си. Очите, тези издайници на човешката душа. Сега те говореха много. Те искаха прошка от тях от младите. Искаха прошка за това, което са сторили и затова, което не са. Но с най-силна болка искаха прошка за онова, което не можеха да сторят – да опазят младия живот от свирепата жестокост на ятагана. Константин знаеше, че той жив няма да напусне Константинопол. Знаеше го и го беше приел. Едно не можеше да приеме – дъщеря му, неговото съкровище един ден да влезе в харема на някой тлъст паша и да забули лицето си – това красиво лице, което го бе радвало през всичките години откакто се бе родила. Тази красива усмивка. „Не! Не! Не! Това няма да го позволя! – казваше си императора и усещаше как пръстите му стискат дръжката на меча, а сърцето му се изпълва гняв. През главата му преминаха стиховете на безсмъртния Омир от Илиада, а именно сбогуването на Хектор с Андромаха, когато казва: „ Бих всичко понесъл за мене, но не и мигът в който незнаен ахеец ще те отведе от Троя, на него робиня да бъдеш.”
- Воини на Христа! – гласът на императора сякаш сам излезе от гърлото му – Днес Бог ни изпраща най-тежкото изпитание. Пред нас е не само вражеска армия! Пред нас е самият АД! Дали греховете ни бяха много сега не можем говорим за това! Сега не трябва да допуснем най-големия грях – да предадем Родината си! Не можем да бягаме от преизподнята. Тя сама ще ни догони. Цял живот съм мечтал да видя всички християни на Изтока, събрани в един строй, под едно знаме! Мечтата ми се сбъдна! Аз съм щастлив човек! Сега сме заедно, а това значи, че не можем да бъдем победени!

* * *

Азиатския бряг на Босфора е нисък и мочурлив. Трудно можеше да се намери място където да се установи военен лагер – особено за близо осемдесет хилядна войска. Затова войските на Мохамед Завоевателя се разпръснаха по цялото протежение на Босфора. Само станът на султана беше разположен точно срещу Златния рог, където беше и командната кула на Константинополската крепост. Първият ден на обсадата си турците решиха да не нападат. Не беше необходимо. Силите на защитниците бяха все още свежи, а и градът явно беше подготвен добре за отбрана. Мохамед беше умен и далновиден пълководец. Затова и толкова много военни победи беше донесъл за славата на Пророка. Никога не бързаше. Нямаше за къде! Беше забележителен математик. С изключителна лекота изчисляваше съотношението на силите и вземаше решение кога да удари противника така, че да го съкруши. Беше и забележителен астроном. От арабите беше усвоил уменията да се ориентира по звездите и да познава промените във времето. Всичко това Мохамед използуваше единствено във война и за война. През цялото си царуване той не бе спрял да воюва. За близо 10 години не се завърна в Кония – столицата на Османската държава. Шатрата бе станала негов дворец, а държавните дела ги решаваше винаги с ятаган. Така беше по-сигурно. Нямаше вяра на никого. Дори и на Аллах. Беше научил това правило от дядо си Мурад и баща си Баязид. Ако човек не се защити сам – Аллах не го защитава. И затова Мохамед беше жесток. Първата жестокост прояви когато удуши братята си и майките им. Това е било винаги закон на султаната. Умре ли стария султан трябва да има само един наследник на трона. От там нататък всичко е по-лесно. Отрязаните глави не правят впечатление. Всички умират в името на Аллах. Нали така беше казал самият пророк. Неверниците трябва да загинат в името на Аллах. А всеки, който мисли по-различно от султана е неверник. Само султанът може да чете книги различни от Корана. За всички останали Коранът е достатъчен.
Мохамед имаше 70 жени. Никоя от тях не беше мюсюлманка по рождение. Всички бяха военна плячка. Мохамед не знаеше какво е това да си влюбен, но беше чувал за това. Неговите войници понякога проявяваха такава слабост. Все пак и те не бяха родени мюсюлмани. Шериатът предвиждаше само едно единствено наказание – смърт. Не е важно какво си направил – престъпил ли си волята на Пророка и на неговия наследник на земята – можеш само да умреш. А за жените – те според Корана не са хора. Те са само да служат на мъжа – както магарето, както кравата, овцата или кучето.
Беше странно, но Мохамед бе започнал да се замисля по този въпрос. За разлика от предишните султани той много обичаше майка си. И не можеше да понася лошото отношение към нея на баща си Баязид. Малко по малко у него узряваше идеята, че жената майка трябва да бъде уважавана и пазена. Но с това той влизаше в спор с основни постановки на Корана. За щастие всеки, който би го обявил за неверник вече беше мъртъв.
Мохамед беше любознателен и много често нарушаваше повелите на Пророка. Дори за такива неща като Християнската вяра. Много му се искаше да знае на какво се базира тя. Беше чел много библейски легенди от християнските общества в Сирия и бе разбрал, че християните и мюсюлманите в много от обичаите си си приличат. Една дума обаче не можеше да разгадае – ЛЮБОВ! От къде идваше тя? И какво значи: БОГ Е ЛЮБОВ! Това също го терзаеше. Можеше ли любовта да те накара да победиш или загубиш битка? Можеше ли любовта да те нахрани или напои? Мохамед търсеше отговор на много въпроси. Той искаше да има точен отговор. Омръзнало му беше моллите да му казват, кое е добро и кое не е! Кой е приятел и кой е враг! Той не обичаше никого, но и не мразеше никого. Ако го оставеха сам да реши дали да убива или не – сигурно би избрал второто. Колко грозна беше картината на смъртта – нямаше нищо величествено в това да отрежеш нечия глава – напротив само убиваше апетита. Но империята трябваше да живее! Това бе неговата задача, а по друг начин не можеше да просъществува – само от война и чрез война. А на война се убива. И Мохамед си изпълняваше дълга и трябва да кажем, че го правеше успешно.
Сега обаче беше по-различно! Много по-различно. Сега войските му стануваха пред самата перла на Изтока. Величествения Царствен Константинопол. Тук всичко му говореше, че победата няма да дойде само с ятаган. Не можеш да победиш културно въздигнати хора само като им отрежеш главите. Не можеха дивите му еничари да се наложат над ромеите. Просто не ставаше. И Мохамед го усещаше. Тази победа нямаше да бъде сладка.
Беше тиха пролетна нощ. Мохамед надигна тежко тялото си, облечено в още по-тежък кафтан и отиде до входа на шатрата. Погледна към Златния рог и към обсадената крепост. „Дали да ви съжалявам? – помисли си той – Съпротивата ви ще бъде безмислена. На всеки ваш войник се падат по десет мои. Девет да загинат пак последният ще ви довърши. Друго не мога да взема от вас! Не живота ви! Не живота ви е важен за мен, а онази тайнствена сила, накарала ви да преживеете хиляда години, не от меч и не със меч.Това е което искам! И това e което не разбирам!”.
Мохамед се обърна и тръгна към шатрата, но изведнъж почуства, че някой го гледа. Обърна се на всички страни, около него бяха само стражите от личната му гвардия. Но въпреки всичко той усещаше, че някой го гледа. Султанът обърна поглед към царствения град. Там на командната кула стоеше НЕЩО НЕПОЗНАТО И КРАСИВО! Нещо впечатяващо, завладяващо и ВЛАСТНО! Мохамед не знаеше как да реагира. Той почувствува СТРАХ. Усети, че победата може да не му хареса. Да покориш света с меч, не винаги е победа. Понякога мечът по странен начин се извърта и пробожда точно този, който го е размахал.