автор: Narwal

Отново настъпи нощта. Ирина я очакваше – тя с невидими криле я пренасяше на дълги разстояния, далеч, далеч към едно любимо лице. Към някакво щастие, което тя самата не познаваше, но го усещаше със сърцето си. Зимният вятър отново бе запял своята ледена песен, но в двореца на Константин тя не се чуваше.
. Ирина се приближи до мекото си легло и с готовност сложи глава на възглавницата. Загаси с една ръка свещника и се загледа през прозореца си. Небето над Босфора беше красиво! Ясно и светло. Звездите рисуваха красиви фигури, които астрономите наричаха съзвездия. В тази нощ небето бе ясно и съзвездията ярко изпъкваха със своята красота.”Звездите!” – помисли си Ирина – „Те те водят към мен! Ти ще се върнеш! Сигурна съм!”
Тя затвори очи и тихо се унесе в царството на сънищата. А там я чакаха!

* *

Ирина усети тялото си леко като перце. Усети как невидима ръка я вдига от леглото и я понася над Босфора. Но този път………..на Север! Там, където бе страшно да се ходи през зимата. Към Черно море! Принцесата се чувствуваше много странно. Вятърът духаше от Север със страшна разбиваща сила, а тя летеше срещу вятъра. Бързо, стремително, решително, без колебание, без страх! „Силата на желанията надвиват природата – поне на сън!” – това бяха думи на мъдреца Манасий. Ирина не бе виждала никога обаче как това става наистина. „В сънищата Бог е с мен!”- помисли си Ирина. И в този момент усети как морето не е толкова черно и зимата не е толкова страшна.
Пред очите и се разкри мрачна картина – Ирина летеше над бойно поле. Окървавени и обезобразени тела се търкаляха в страдалчески пози по земята. Копия, мечове и други страшни оръжия бяха разпръснати по земята. В далечината се чуваше приглушен бой на барабан. Предсмъртни стонове и стенания се носеха из въздуха. Все още гордо веещи се знамена бяха неми свидетели на проявена храброст и достойно изпълнен дълг. Ирина разпозна по-скоро със сърцето си отколкото с разума си, че това е битка на рицарите на крал Владислав с преследващите ги турски орди. Наоколо имаше следи от изгорени села и избито християнско население. Беснеещи турски войници налитаха срещу всичко живо, което им се изпречеше пред погледа. Дори животните биваха избивани. Никой и нищо не трябваше да живее, такава бе волята на „падишаха”.
Малка група оцелели рицари се оттегляше сражавайки се към морския бряг. Те бяха изтощени и с мъка вдигаха тежките мечове. Лъковете трудно изстрелваха стрели, но волята им за борба не стихваше. Сякаш отчаянието ги водеше в битка. Те явно знаеха, че ще загинат. Но предпочитаха смъртта в морските дълбини пред ятагана на неверниците и с последни усилия мъкнеха тежки тела към една висока скала, в подножията на която грохтеше прибоя.
Ирина леко се приземи на морския бряг и тръгна след рицарите. Те не я виждаха и само бързаха да се доберат до скалата. Изведнъж един от тях се вгледа в морето и с последни усилия нададе радостен вик.
В залива се беше появил красив кораб с бели платна и игриво синьо знаме. Изрисуваните кръстове на платната показваха, че корабът е венециански. Тази гледка даде сили на отчаяните воини. Те отново оформиха боен ред. Насочиха копията и спряха настъпващите османски орди. От кораба бяха спуснати няколко лодки, които с пълна скорост се понесоха към брега. Високо над малката героична група се издигна хоругвата на Божията майка. Въздухът отново се изпълни боен вик на триумф. Блеснаха мечовете и като че ли сами засвитяха над главите на смаяните турци.
Ирина беше в разгара на боя но никой не я виждаше. Около нея свистяха стрели и хвърчаха копия. Препускаха коне и смели воини атакуваха и загиваха. Тя усети, че сърцето и се изпълва с гняв. Пръстите и инстинктивно се свиват в юмрук. Обърна лице към неприятеля. Табор спахийска конница препускаше насреща и. Един рицар грабна знамето с лика на Богородица и поведе рицарите срещу нападащия неприятел. Изведнъж тялото му се огъна, краката му се кръстосаха и той се сгромоляса на земята. Звънът на доспехите му заглуши предсмъртния му стон. От гърдите му стърчеше стрела, чийто връх потреперваше, отмервайки последните секунди на неговия земен път. Ирина грабна знамето. Слабите и ръце не можеха да го вдигнат. Тя разкъса туниката си. Турските конници приближаваха. Над главите им грозно пробляскваха жадни за кръв ятагани. В далечината приличаха на виещи се съскащи змии. Сънят приличаше на действителност. Ирина се огледа. Близо до нея стоеше дете със сламено руса косичка и СИНИ очи, облечено в дълга бяла роба. То и се усмихна. Подаде и ръка. Ирина усети топлина, мека топлина, а след това я изпълни огромна сила. Тя вдигна знамето и тръгна срещу нашественика. Краката я носеха сами. Тя не усещаше земята под себе си. Очите и пламтяха. Нямаше сила, която да може да я спре! „Кои сте вие? – питаше тя –Кои сте вие? И кой е вашият Бог, който ви позволява да убивате? Да газите чужда земя! Да палите чужди домове! Да рушите чужда култура! Кои сте вие? И как ще ме спрете? С оръжие? „
Изведнъж конниците спряха! Застинаха като вкамени! Ятаганите, които описваха кръгове над главите на турците сега клюмнаха. Ирина вървеше. Изведнъж конете сами обърнаха и препуснаха панически назад. Пешаците захвърлиха оръжие и побягнаха. Нещо бе станало. Ирина така и не разбра. Тя се спря и погледна назад да види какво става с малобройната християнска войска. Гледката я изненада. До нея беше коленичил рицар, облечен във венецианска ризница и ромейски шлем на главата. На врата му се вееше ПОЗНАТО СИНЬО ШАЛЧЕ!