автор: ColdFusion

Мрак.
Студ.
Избива ми студена пот.
Но пот няма...
-- Ехо...- и ехо няма, и глас няма.

...

-- В името на Отца и Сина и Светият Дух. Амин.
Какво е това? Толкова е красиво... Тези цветове... прекрасни са. Истинско ли е или е само картина? Един старец се показва от облаците, а около него танцуват деца. Не! Ангели! Всичко е толкова красиво и златисто.
Нещо се хлопна пред мен. Пак стана тъмно. Не е съвсем тъмно, вижда се нещо. Това пък какво е? Някакъв плат? Бяла коприна.
Носят ли ме на някъде? Кой? На къде ме носят?
Спряха.
Какво става сега? Нещо се удари в ляво. Спускат ме надолу? Къде съм? В ковчег ли съм?! Какво хвърлят от горе? Пръст!
-- Хей! Не ме заривайте! - крещя с всичка сила.
Продължават.
-- Помощ!
Звуците от пръстта стават все по приглушени.
Спряха.
Дишам тежко. Избива ми студена пот. Пот няма... И дъх няма...
Какво става? Как може да ме зарият жив?!
Мрак.
Студ.

...

-- Хей малкия! - чува се приглушен глас от ляво.
-- Какво... какво става? Кой е там? - отвръщам страхливо.
-- Как какво става? Погребаха те! - отегчено казва гласът.
-- Как така ми погребаха жив?! Помогни ми да изляза!
-- Хахаха... Жив?! Защо си мислиш, че си жив?
Побиват ме тръпки. Сърцето ми тупти лудо. Пулс няма... Отново ми причернява.
Мрак.
Студ.

...

Чувам далечни гласове.
-- Защо го изплаши така момчето? - пита глас от дясно.
-- Как ще съм го изплашил? Хаха... Абе я си гледай работата! - отново гласът от ляво.
-- Кои сте вие? Какво сте вие? - питам задъхан.
-- Ангели ли сте? Дяволи ли сте? Господи! - провиквам се с мъка.
-- Да! Аз съм Господ! - заявява тържественно гласът от ляво.
-- Иване, стига си мъчил момчето. - намесва се мъжът от дясно - Стига си говорил глупости! И без това не му е лесно в момента.
-- Еи, се гледаш да ми развалиш кефа. - троснато казва Иван от ляво.
После се обръща към мен.
-- Господ тук няма... и ангели няма. Поне дяволи да имаше, ама и това няма.
-- Къде съм тогава? Какво е това място? - напрегнато питам аз.
-- Как къде си? На няколко метра под земята. Не помниш ли как те заровиха? - отговаря ми Иван.
-- Ама как така? Аз не помня да съм умирал!
-- Мъртъв си! От собствен опит ти го казвам! - уверява ме Иван и се засмива.
-- Не го плаши толкова ти казах де! - намесва се мъжът от дясно.
-- Това вярно ли е, което той го каза? - с надежда го питам.
-- Да, вярно е. - отговаря ми от дясно.
-- Ами ти... и ти ли си мъртъв? Кой си ти?
-- Да и аз съм мъртъв. Николай се казвам.
-- Ама как така! Няма ли тогава да сме на небето? Или в рая, или... в ада?
-- Не, тука си седим. Погребани. - казва Николай.
-- Но защо? не искате ли да се махнете от тук? - не доумявам аз.
-- Искаме, но не можем.
-- Защо не можете?
-- Поеми дълбоко въздух. Гърдите ти надигат ли се? Нещо изобщо мръдва ли? Усещаш ли въздуха?
-- Не. Нищо не става. - отвръщам отчаяно.
-- Ами пробвай да си вдигнеш ръката или кракът.
-- Не мога!
-- Виждаш ли? Никъде не можем да отидем.
-- Добре де, не може ли душата ни просто да отлети. Нали вече не сме обвързани с тяло.
-- От къде знаеш, че не сме? Знаеш ли, преди много време бях чел, че в една източна религия не изгаряли труповете на крадците и лошите хора, а ги погребвали за да не могат да се преродят. Но сигурно и това са глупости. Факт е, че само следваме тялото си и не можем да отидем никъде другаде отделно от него.
-- Но това е ужасно! Как издържаш такова нещо?
-- С времето се свиква.
-- Колко време лежиш тук?
-- Не знам. Няма как да отмервам времето. Коя година сме сега?
-- 2004 до колкото си спомням.
-- Значи вече са почти 45 години. Но това няма значение и без това ще лежим тук цяла вечност.
-- Цяла вечност!
-- За радост или не ще трябва да изкараш вечността в нашата компания. - казва Николай.
-- Ей, новия! Ей, момче! - обажда се глас от горе над главата ми. - Чувал ли си за Георги Арабамов?
-- Не, кой е това?
-- Това е синът ми. Когато си отидох беше още много малък. Ама много умен беше, не може да не си чувал за него! Сигурно се е прочул, станал е известен. - казва гласът от горе.
-- Не го знам, съжалявам.
-- Е, как така бе? Не трябваше да умирам, щях да го направя известен. Толкова умен беше.
-- А ти как си умрял? - питам аз.
-- Не помня.
-- Никой не си спомня собствената смърт. - обажда се Николай.
-- Вие може да не помните, но аз много добре знам кой е виновен за мойта! - развиква се Иван от ляво. - Само да ми падне тази мръсница тука!
-- Стига де Иване, не може да си сигурен. - отвръща му Николай - Може да си умрял в злополука, ако тя те беше убила нямаше да идва всяка седмица на гроба ти.
-- Глупости! Това е фасада за пред другите. Идва само за да не я заподозрят. Но аз знам истината! Ах защо се ожених за нея, колко глупав съм бил!
-- Чакайте как знаете кога е идвала на гроба му? - питам очудено.
-- Ами можем да се надигнем и малко да излезнем на повърхността. Но само толкова. Нямаш си представа колко съм се мъчил да излезна повече, но никога не съм успявал. Невъзможно е. - казва Николай.
-- Покажи ми как! - отговарям ентусиазирано.
-- Добре. Затвори очи, отпусни се, поеми дълбоко въздух и го издишай бавно.
-- Но тези неща няма да ги направя реално.
-- Няма значение, просто ги направи. Помагат. - уверява ме Николай.
-- Добре. - затварям очи.
-- Сега се концентрирай и пробвай да се изправиш на горе.
Опитвам се да се подпра и изправя, но нищо не мърда. Напъвам се до край и тамън преди да се откажа усещам как започвам да се издигам през пръстта нагоре. Лицето ми се показва на повърхността и аз инстинктивно поемам дълбоко въздух, но разбира се нищо не усещам. Отварям очи. Само лицето успях да изкарам. Всичко изглежда толкова странно - някакси замъглено и размито със синкав отенък. Май все още е ден. Поглеждам на дясно и виждам един кален череп показал се от съседния гроб.
-- Това... ти ли си? - питам потресен.
-- Да, тава съм аз. Времето си е казало своето. - отвръща черепът с гласа на Николай.
Поглеждам на ляво и виждам в съседния гроб полу разложен мъж, облечен в черен костюм показал се до гърдите от калта, да сочи на страни.
-- Ето я! Ето я! Пак идва! - развиква се това нещо с гласът на Иван.
Надигам се с всичка сила и успявам и аз да излезна до гърдите. Облечен съм в любимият си костюм. Тъмно синият на раета. Даже вратовръзка имам. Ръцете ми са избелели и контрастират с облеклото, няма никакъв живот в тях.
Обръщам се на ляво и виждам млада жена цялата облечена в черно. Плачейки оставя цветя на гроба на Иван.
-- Ето я! Мръсница! - разгневен вика с всичка сила към нея Иван.
Жената явно нищо не чува и седи пред гроба му мълчаливо. Очите и са зачервени и подпухнали.
-- Кучка! Как можа да ми причиниш това! - Иван яростно се опитва да се докопа до нея, но само размахва разложените си крайници във въздуха.
Оглеждам се и виждам цялото гробище. От всеки гроб се е показал я някой череп я някое разложено туловище, а гробовете са толкова близко един до друг. Съвсем малки стенички ги отделят един от друг. Някои се опитват да се измъкнат, но безрезултатно - всички са заседнали като в блато. Други се опитват да привлекат вниманието на минувачите, но те не ги виждат и изобщо не реагират.
Започвам да чувам всичките им гласове - мъже, жени, деца. Стари и млади - всеки казва нещо, вика, плаче.
-- Помощ, помощ - една стара жена дере гърло с всичка сила показала съсухрената си глава.
-- Мамо, мамо, мамо - разплакано вика малко момиченце протегнало ръчичките си, от които се свлича месото, напред към майка си, която почиства гробът му и слага цветя.
От всички страни се чуват истерични викове, на друго място някой се карат, а малко момченце плаче. Всички са се побъркали! Хиляди гласове се преплитат не само на хората от гробовете, но и на тези под тях, които са били погребвани стотици години наред преди тях на същите места.
-- Боже! Каде си Господи спаси ни! - един дядо се провиква.
Не мога да издържа повече на гледката. От вътре ми избива и се разкрещявам с пълно гърло:
-- Нееееее...
В същото време жената на Иван си тръгва и той крещи след нея:
-- Ще ми паднеш кучко! Все някога всички идват тук на края!
И на двамата крясъците ни се изгубват в хаоса заедно с всички останали.

Цяла вечност...
Мрак.
Студ.
Няма болка... нищо няма.
Кой съм аз? И мен ме няма.