автор: milcho

Тази история е срамна. Срам ме беше да я разказвам месеци и години след като се случи. По скоро онази част, където ме взеха за просяк. Мен, гордия български млад учен и просяк – две несъвместими неща. Но наистина така стана и как беше ще чуете сега!!

В 1988 точно преди да запраша за Германия, като Хумболтов стипендиант се случи че имах приет доклад на един симпозиум в Калифорния в Стенфордския университет, в Пало Алто! Близо до Фриско(т.е. Сан Франциско). Така стана, че командировката се осъществи и кацнахме с един старши колега който, беше се представил добре пред едни американци и най-вече пред една влиятелна астро-дама, която ни взе под-крилото си и ни уреди да отседнем в един евтин студентски кампус в Санта Клара. Веднага ще ви кажа, че бях потресен от две неща: автобуса от Сан Франциско до Сан Хосе преминаващ по цялата „силиконова долина” струваше в една посока само 1.5 долара… и втората, че във всеки град по това направление имаше безплатни червени автобуси с романтичното име „Маргаритка”. Този факт и на фона на безбожно евтините стоки у тях в магазините им, почти предадох фронта на нашата кауза. Тук почти беше реализирано това изобилие и тази свобода към, която нашите страни от нашия лагер се стремяха. Т.е. мита, че ще ги надминем - „раз-два” за две-три години - това което те са постигнали за столетия, бе силно разколебан, да не кажа силна дума сринат. Освен това с нас се държаха така приятелски и подкупващо и любезно до наивност и братски, че направо ме спечелиха завинаги за тяхната кауза. Каузата на обикновения американски човек за, който така бях чел в романите на Джон Стайнбек. И до там стигнах - до родината на Джони - Салинас-Монтерей и до „Улица консервна” при това пътуване, но за това по-късно или друг път.

На симпозиума ни дадоха на нас българите възможно най-големите субсидии - с които после успях да върна онези 250 долара, които не ми стигнаха за да си закупя Ладата от Кореком, и които долари взех тогава на заем съпруга на братовчедка ми неотдавна върнал се от работа в чужбина. После с тая кола, с тая заветна Лада отпътувах за Европа и я карах 10 години докато не ми я откраднаха в 1998 г от пред дома ми и до сега, чакам вест от 6-то районно МВР в София някой да я открие и да ми я върне…
Но и те в МВР-то чакат от мен да им се обадя и да ги зарадвам, че са ми я върнали и така си чакаме добра вест взаимно. И докато си чаках и взех та се изнервих от това чакане си купих едно Опелче-К (Кадет-капка), което ми стана втори дом за 10 години и което и до сега си го пазя и обичам и карам.

Е ето ме в Калифорния - в кампуса на Санта Клара с ходатайството на видната астро-дама и ни дават по една стаичка с колегата - евтиния. Вечер ние се събирахме заедно и правехме разбор на изминалия ден. Купувахме си по една „ботъл” кока-кола и по кило банани и сядахме на лаф. Шумно споделяхме нашите емоции и впечатления. По едно време, чуваме на стената се почука и после взе още по-силно продължи да се думка … и някой викаше силно нещо от съседната стая. Май, ми се дочу, че е било късно и му пречим преведох и измрънках аз, но колегата-шеф не реагира и ние си продължихме лафа! И след малко и на вратата на стаята - Дум, Дум Дум! И колегата –шеф отваря и гледа един възмУтен до дъно американски господин, който гневно жестикулира като грузинец и протестира, че не може да спи от нас и страшно настоява да спазваме вечерния час. Колегата, който знаеше перфектно немски, но имаше големи затруднения с английския и аз му „превеждах” на гьотере, изведнъж се ядоса и му кресна. – „Гооо андаре хотел!” (на българо-немски- английски това означаваше, „Чупката в друг хотел, щом тук не ти изнася бе”. И ти драги „гринго”, щом си на нашето дередже и си опрял до тоя мизерен кампус , за тая пуста „кумания” ще си траеш : ) Пък и да спиш искаш, ааа …!Я чупка да не стане лошо. И веднага оня сви платната и си обра крушите и повече не ни безпокои и ние се лафихме още дълго. Ама не викахме толкова силно. Аз бях стресиран от случилото се, но същевременно получих един добър урок от колегата ми как за се оправям в подобни ситуации. В Германия после се оправих набързо с транспортния „ампт”(служба) по подобен груб начин, след като ме мотаха 5 месеца и не ми легализираха шофьорската БГ-книжка.

И настава деня-Х, и един местен астроном, голям добряк с потекло от прибалтика, ни води (по препоръка на астро-дамата) по телескопите на планината Маунт Хамилтон, в така наречената световно известна ЛИКска обсерватория, и виждаме чудесии: тук младите студенти изобщо не са чували за фотографични наблюдения с астроплаки, а от години вече използват ССД дигитална техника, за която ние тогава само мечтаехме на сън. А едно малко черничко, момченце, (абе какво ви будалкам аз вас- направо си беше едно малко негърче) което аз взех за слуга-чистач, а то се оказа докторант, който сам прилагаше най-супер нова методика с оптическа-влакнова система за директни астронаблюдения… Спечелило един проект и му дали зелена улица … е ние само по червена улица движехме. Хайде да не се ядосам и да почна да приказвам и пиша глупости.

И астрономите там живеят в квартири - пак до обсерваториите си и във всяка къща има басейн и зелена трева около него. И ме кани Арнолд, така се казваше колегата от ЮеСА – елате казва Милчо (като все едно, че сме пили и яли с него 100 лета) в Санта Круз в института да ви покажа скенера и да поговорим. Все едно Санта Круз е ей така, на една ръка, на един хвърлей разстояние. Аз кимам с глава и обещавам привидно. Но после след като не спя една две нощи, решавам да се жертвам и взимам буса и отивам до Санта Круз. Това беше щуро, невероятно пътуване. За тях, атлантите, може би да е нищо и никакво пътуване на за мен и до сега ми е свидно и както се казва „приятно вспомнить”.

И ми показа, всичко бай Арнолд и ядох (черпиха ме) двамата с видния тогава астроном Бъртън Джонс в тяхната „кънтина”. И се опитвам да им обясня къде е България и Рожен планина и им обяснявам, че и ние имаме обсерватория на Рожен и че тя е като тяхната на Маунт Хамилтон, но е на 1700 метра над морското равнище („абове сии левъл”) и тук Арнолд ме шамаросва - на 1756 м казва небрежно… И аз съм потресен, как, как така знаете това дори в БГ не го знае всеки, пък и е нещо като „секретно” : )
А той ми обяснява, че като разбрал за нас и за моята визита, направил библиотечна справка, за нашите публикации, взел списанието „Йена Рундшау”- една престижна рекламна брошура на фирмата „Карл Цайс-Йена” където имало описано всичко за Роженските телескопи – всичките произведени в Йена и „воала”.
…

Но къде тук, ще кажете е BG-просяка, Милчо?
-Тука е…като казва внук ми Сами…при друга такава комична ситуация.

Сутринта рано тръгвам сам за град Санта Круз с прекачване в Сан Хосе. Т.е. от Санта Клара за 75 цента до Сан Хосе, по евината тарифа като за пенсионери и после от там с друг бус „Грей Хунд” (на фирмата „Сивата хрътка”). Колегата ми ме е изоставил да си чукам сам главата и да харча грешни пари в чужбина. Пък и може да попадна в лапите на кой знае кой там от дивия запад. Рано е. Много е рано, някъде около 7 часа сутрин местно калифорнийско време. И слизам в Сан Хосе на автогарата и веднага разбирам от разписанието, че буса ми „Хрътката” пристига и тръгва след 1 час. И решавам да се помоткам из улиците на Сан Хосе и да разгледам „тет а тет” тази столица на Силиконвовата долина.
За тези които имат други асоциации за „силикона” под влияние на нашумялата нова 24-часова култура и уроците на „Шоуото не Слави” пояснявам: там не се правят само силиконови подплънки за женски гърди, а най-модерните компютри, още от тогава базирани на силициеви – т.и. силиконеви технологиите на чиповете. Там в Сан Хосе в едни кристални ниски офиси им бяха седалищата на фирмите. А защо ниски, понеже е силно земетръсна зона тая пуста Калифорния и тоя пусти „разлом” „Сент Ендрюс”…

И почвам да смятам колко пари в монети имам и колко доларчета и „даймове” ще ми глътне това пътуване до Санта Круз – до Университета на Санта Круз в Калифорния и дали там ще ме чака бай Арнолд, и дали да не за взема там веднага безплатния червен бус „Маргаритката” …да не се мина да давам грешни парици – още повече във валута.
И няма никой – пусто е в тази ранна утрин в тоя ранен Сан Хосе. Никой няма по улиците и съм сам и самотен. Само на автогарата, има 3-4 сънни пътници, които дремят в нещо, като зона за чакане под зоркия поглед не един местен полицай. Той пази спокойствието ни и се грижи за сигурността на пътуващите.
И пак тръгвам още де се моткам понеже не ми се влиза в тая кошара – нещо ми се струва, че ще съм като арестуван. Рано е, и няма никой като казах. Спирам до една телефонна кабина и я разглеждам. Вече имам опит как се звъни з САЩ, даже да нямаш пари. Може да продиктуваш номера на градския телефон на който си застанал и този с който искаш да говориш и ако той иска да те чуе може веднага да ти звънне на място.

И се отдалечавам малко на 10-тина крачки и не знам, как ми хрумва щурата идея да си преброя сега монетите и центовете, които ми дрънкат в джоба на сакото. Забравих да ви кажа, а това е важен детайл, особено в случая, че съм супер официален – изтупан в костюм с връзка, и гладен панталон. Изобщо горд млад надежден БГ-учен! И си премятам в шепата подпрян до една ограда, стотинките от единия в другия джоб и ги броя в шепата си и им се радвам колко са много и как ще ги пробутам на касата или на водача за да не ми късът джоба и именно сега като си платя билета до Санта Круз и обратно. Но изведнъж става каквото трябва да става!

В далечния край на улицата, се задава един човек. Поглеждам го небрежно, но с напрежение, кой ли е пък тоя подранил сега. Забелязвам че е облачен небрежно в нещо като анцуг, държи в ръка ранен вестник и някакъв пакет, май беше със закуски, за който беше бил път по ранина до лавката на автогарата. Иначе всичко друго е затворено. Отмествам поглед, няма нищо обезпокояващо в тоя ранен пешеходец. И продължавам да си броя центовете в шепата. Пешеходеца се доближава към мен и аз вдигам приветлив дружелюбен поглед. Той ме забелязва и забавя крачка. Аз вече се чувствам леко не уютно от това, че той може да ме запита нищо. Не го знам тоя пусти език, и техния американски акцент, и тоя жаргон в Калифорния. И точно това става пешеходеца с дружелюбен поглед с лека усмивка и той неочаквано спира пред мен и ме казва нещо. Аз не само, че на го разбирам, но и не искам да го разбера. Той ме пита май нещо. После с един дълбоко извиняващ се поглед се пресяга и ми пуска в шепата няколко долара и центове. Монети. Честно и със и от състрадание ги дарява на един ранен БГ-Научен просяк, в град Сан Хосе на път за Санта Круз, на университета на Санта Круз, където аз съм официално поканен и сам си облякъл нов супер костюм.

В този момент аз не съм разбрал още, какво се е случило. Ранния американски пешеходец, се усмихва със състрадание, и отминава. В следващата секунда разбрал, какво се е случило аз извиквам едно „Ноооооооууу!!! Но само нещо като стон, като сподавен стон се изтръгва от устата ми, само мърдам с устни като риба на сухо, като една аризонска емирова риба и протягам ръка към моя благодетел… да му ги върна. Но той вече е отминал надолу по улицата. И изчезва, но остава завинаги в живота ми. Аз мълча и стискам в шепата си неочаквано, но честно изпросените монети. После ги прибирам, пъхам ги в джоба си и не ги броя. И сега де ме питате колко ми даде пешеходеца от Сан Хосе , не мога да ви кажа. Те са смесиха с моите си монети и центове. Няколко минути дишах, дълбоко зачервен и засрамен и после като дойдох на себе си се казах: Какво пък толкова се е случило.
Та аз и без това си бях един BG-нАучен просяк. Почти като и сега.

Милчо КИ

Йена-(СанХосе) 2009-05-26, 05:32 СЕТ