автор: joy_angels

Старецът гледаше като омагьосан двамата, които седяха на пейката. Беше невероятно... Мъжът и момичето, които едвам-едвам допираха телата си, го караха да прекрачи три десетилетия назад и да изпие горчивия тютюн на собствените си спомени. Сигурно за три десетилетия светът правеше пълен оборот и всичко се повтаряше отначало...

Или с мокрото в очите му идваше лудостта.

Тогава на пейката седеше той, а ръката му стискаше дланта на закъснялата му обич. Имаше рядкото име Езера – а синьозелената омая на очите й подсказваше, че друго име просто е било невъзможно за нея. Тя беше неговата малка... Беше вечер, пейката бе скрита от хорските погледи, но другото беше същото. Същият смях – хем още детски, хем с бълбукащи женствени мехурчета в него – ехтеше сега на площада, увиваше се около голите още клони на дърветата, удряше се в стъклените очи на смълчаните къщи и се връщаше, за да се удави във възхитения поглед на мъжа. Същата ръка – покрита вече с бяла паяжина, но все още силна, се издигаше до рамото на момичето и се отпускаше върху него с цялата любов, която крехката фигурка можеше да понесе.

Тези двамата бяха щастливи. Бяха успели. Влюбените им усмивки се търсеха, радостта надничаше зад всеки жест, който момичето правеше. Мъжът говореше по-малко, а тя се смееше повече. Ръцете му събираха уханието на смеха й и го слагаха в скрина на спомените си. Старецът беше сигурен в това.

Слънцето играеше на гоненица с един облак. Ту проблясваше и лъчите му караха стареца да примижава, ту облакът го настигаше. Но мъжът и момичето на пейката не забелязваха нищо. Трябваше доста търкало да се изтърколи, за да могат двама сбъркани влюбени да стоят така открито пред прицела на хорските предразсъдъци и да се усмихват. Един на друг. И да не мислят за това колко са пухкави още нейните устни и колко петолиния има на челото му.

Беше вече две години вдовец, когато Езера влезе в живота му. Децата му бяха тръгнали по пътя си, а тя беше по-малка и от тях. Какво и как се случи беше дълга история, но по-дълги бяха нощите му без нея, отколкото дните, в които я виждаше в работата. Всяко нейно докосване превръщаше прашинките в жълтици, а кожата му изтръпваше като да умираше бавно. Но не умираше. Просто обичаше. Обичаше само както се обича на тази възраст. А Езера... Тя се беше родила възрастна – алабастърът на кожата и беше без шупли, но душата й беше спотаена на дълбоко, като древна скала, която знаеше всички отговори. Тя просто пътуваше към времето, в което действителната й възраст щеше да се доближи до същността й.

Старецът притвори очи. Отдавна беше разбрал, че навремето бе сгрешил. От страх. От неудобство. От неувереността да поеме отговорност и цялата тежест на решението си да бъде – докато може – с нея. А тя беше дете – дяволско дете, което изтръгна сърцето и мислите му , стисна ги в шепа и ги отнесе завинаги със себе си. За изминалите години, в които пламъкът му ставаше все по-малък, а восъкът на живота му свършваше все по-бързо, беше мислил хиляди пъти какво и как би било, ако беше приел настояването на Езера да остане в дните му. Беше ровил с вкоренените си пръсти до дъното на кошницата с “ако”, за да си представи ден само от несъстоялия се живот. Но отговор нямаше. Реалният отговор беше заминал с последния, най-последния влак към столицата. Влак, който не се върна никога.

Мъжът се беше отпуснал на пейката, а момичето говореше припряно по телефона. Сигурно чакаха междуградския автобус, който всеки ден спираше по това време на площада. Старецът протегна краката си, подобно на мъжа отсреща – коленето го държаха все още, та всеки ден идваше тук и чакаше. Беше си втълпил, че някой ден Езера ще слезе от автобуса точно тук и той ще й признае голямата си грешка. И несекващата си любов.

Някога той беше големият, зрелият. Знаеше, че той ще бъде мишената на хорския упрек. Никой нямаше да приеме нормално брака му – тогава не можеше иначе – с младото момиче. Беше човек с положение, който нямаше навик да дава обяснения, а щеше да се наложи. Но как и на кого можеше да обясни невероятното, неописуемо, недопустимо чувство, което го беше сграбчило? Кой щеше да повярва, че Езера е най-красивото и пълноценно нещо в живота му, което изпълваше сетивата му и осмисляше цялото време до края на света? Никой.

А и какво можеше да й предложи тогава? Можеше ли да бъде сигурен, че има три десетилетия живот пред себе си? Могли са дори дете да отгледат... Но как би могъл да знае? Пък и тя и днес щеше да е в разцвета на силите си, а той всъщност с усилие докуцукваше до пейката. Това ли трябваше да има Езера до себе си? Но пък дали днес щеше да е такъв, ако тя беше тук? Ако имаха дома, за който тя понякога говореше, детето...

Любовта й беше щедра – невероятно щедра, защото всъщност нямаше нищо за губене. Но той не разбираше това. Той беше заровен в детайлите, в дребните неща, защото беше големият и искаше да се застрахова за всичко. Тогава – макар и достатъчно зрял – още не знаеше онова, което Езера разбираше с мъдростта на клетките си: че за да полетиш, трябва да изхвърлиш целия излишен товар и да се оставиш на вятъра в душата си. Само тогава небето може да е истински твое.

Облакът пак беше изостанал от слънцето и един лъч се заигра със зениците му. Мъжът и момичето продължаваха да разговарят. За тях нямаше нито време, нито пространство. Едва ли забелязваха и пейката, която ги беше приютила. Бяха успели, бяха преборили предразсъдъците и просто бяха щастливи. Старецът приведе полека-лека глава над бастуна и лекият ромон на долитащите гласове му донесе забравата на съня.

- Татко – каза момичето, като за пореден път се огледа в очите на баща си – виж онзи старец как се отпусна на пейката! Да не му е зле?
- Не, дъще – отвърна мъжът и стана. – Ето го нашият автобус.

Вдигна чантата, която стоеше на земята и за всеки случай погледна към стареца внимателно:
- Спокойно. Нищо му няма. Възрастните хора често спят.