автор: valiordanov

Миралаят посърна. Сълзи му кълвяха очите.
Студът като знаме, въжето със бримка развя.
Заптиета прегърбени, дебнеха в нищото скрити.
Над бесилото гарван опелото си закрещя...

Три дни го моли: „Подпиши свободата човече!”
А очите на Дякона – ясен небесен простор
пред които Тефик онемял, мълчаливо се свлече,
проумял, че да съдиш Апостол това е позор.

Преминаха спомени през ума, като филмови кадри,
как потерята спря във гората млада сърна.
От цървулните дири утоляваше своята жажда,
сякаш беше се сбрала за нея светена вода.

„Кой е Левски?” В ушите гърмеше въпросът...
Сега във зандана, срещу него беят седи.
Кафе ако иска в предсмъртният час, ще му носи.
Той е ангел след който народът поробен върви.

Миралаят реши, ако трябва в смъртта ще го следва.
Идеал не умира от хватка на здраво въже.
Апостолът хвърли за посев святото дело
от което се раждат само смели мъже.