В един единствен миг се спрях. –
Без дъх.
Без мисъл и
без поглед.
Изгори ме
шепот на души,
оковани в норми и канони. –
Все за добро…
Затвор!
Зазидали сме
най-чистата си същност.
С лавини премълчани думи
извора затрупваме
и жадни ровим из очите си.
А суховеят бавно ни засипва.
Превръща ни
в пясъчни часовници.
Потъват думите нанякъде,
и ние омагьосани
се втурваме след тях.
Вятърът заплита мислите
като коси откраднали съня му…
на разсъмване.