автор: sashtata

за невидимите, белязани от съдбата хора

Този ден освирепя внезапно.
Както се люлееше
на въжена люлка с прашни пети,
а градът отпиваше сока си
бройкайки площадните гълъби,
в идилията се промъкна (той).
Не погледна никого в очите.
Не протегна за просия ръка.
Навярно уморен от безразличие,
почти пълзейки,
пресече площада.
Път му правеха единствено птиците.
Пресече площада
и отново стана удобно-невидим.
А градът въздъхна с бутафорна тъга
посягайки отегчено към сока си...
И денят освирепя.