Сега отпивам бавно.
На здрачаване,
когато сенките са уморени
и в рехавата светлина над хълма
зли облаци провлачват по корем
огромните си хлъзгави туловища,
отпивам тежко.
Всеки път последно
преглъщам тънки резенчета слънце.
Тръпчиви равносметки и илюзии
полепват доверчиво по небцето
и наслояват аромата на пелин,
на пчелен мед,
на детство,
на обичане,
на разточителство
и бавен, гърлен блус.
Внимателно,
да не разплискам
стаената тъга, утайка спомени,
три пласта огорчения, предателства...
И тихо,
тихо -
да не се събуди
дори с едно око Онази обич
и да се спъна в издължената и сянка.
Отпивам бавни,
тежки
глътки
от всеки миг,
прескочил през оградата
на късия отрязък до здрачаване.
И ми е
много,
много
никакво...