автор: vesan

Към тази публикация ме подтикна стихотворението на Персиян "Тримата", което ме настрои на патриотична вълна.

По времето на мъдрия ни цар,
преславен син на стария Асена,
край яките стени на Търновграда,
в болярски дом, род благороден, стар
живееше красавица засмена
със звучното славянско име Лада.

Единствена любима дъщеря
закриляна от всички в този дом
растеше в обич младата болярка.
Тъй както златоликата зора
обагря в пурпур облачния сном
възлизайки величествено ярка,

така и тя огряваше сърцата
на хората. И всички – стари, млади
наричаха я Ладика с любов.
Мълвяха те, познати, непознати,
че заедно със името си Лада
получила е тя и благослов

от древната богиня на дедите.
Баща й бе съветник приближен
и гост желан във царските палати,
познаваше терзанията скрити
на втория ни цар Иван Асен
и често му помагаше в делата.

Бе славно време. Гордите ромеи
се кланяха пред българския меч,
латините във вярност се кълняха,
а кръстоносците на крал Андрей
на връщане от поход надалеч
на границата българска стояха

в очакване на царско позволение
да продължат по пътя към Маджарско.
Отбрана част от кралските велможи
приети бяха и сред забавления
и подвизи на лов, едиктът царски
очакваха. Тъй стана, че предложи

на рицар млад, на име Милохнев,
във своя дом на Ладика бащата
прием и скоро станаха другари
двамата. Зов на сръндак и мечи рев
за подвизи ги мамеше в гората
сред гъст лещак и дъбове прастари.

Така безгрижно дните си летяха
и често пъти буйната дружина
след страстен лов сред гъстите гори,
замръкваше под непозната стряха,
и в щура веселба със старо вино
пируваше лудешки до зори.

Веднъж един болярин велемощен
за славните победи вдигна тост,
но скочи стреснат Милохнев, когато
бокалът с вино в този час среднощен
пое в ръцете. Почетния гост
видя със ужас, че държи богато,

изкусно обкован в сребро и злато
човешки череп. Рипнаха сърдити
болярите. Тогава се изправи
Богорис – тъй на Ладика бащата
се казваше – и рече; - Да дедите
по своя обичай след битки здрави

със врагове могъщи и коварни
са вдигали наздравици в стакани
от черепите техни изковани
за вечна слава. Милохнев навярно
не знае туй, така че във закана
недейте вдига мечове. Прибрани

да бъдат те във ножниците нека!
Пазете ги за истинския враг,
когато дръзне в родните предели
неканен да престъпи. Надалеко
тогаз да екне гняв, а госта драг
приветствайте със думи и на дело

с добре дошъл. Тъй рече! И смириха
се воините пред тежката му воля.
Ала остана страх у Милохнев.
Понякога, когато вечер тихо
пълзеше мрак сред царствените стволи
в леса вековен и с дълбок напев

самотен вятър в тъмното усое
пригласяше на буйната река,
тогава в него пъплеха неясни,
коварни мисли. Питаше се, кой е
Богорис. Кой е!? Ето как така
достигна до прозрение ужасно,

че в този край неверници живеят,
поклонници на черната магия
и истински слуги на Сатаната.
И той реши, че трябва да успее
път към дома по-скоро да открие.
Че само тъй ще си спаси душата.

Летяха дните. Цар Иван Асен
поиска от маджарския владетел
да му даде, като залог за мир,
да сключи брак от бога осветен
с унгарската принцеса. В зестра двете
области в крайдунавската шир

с големите гранични твърдини –
Браничево и крепостта Белград.
Тъй чрез съюз от Господа скрепен
очакваше щастливи, мирни дни
за българския род и Търновград
примъдрият ни цар Иван Асен.

Дордето височайшите особи
решаваха държавните дела,
Богорис бе на Милохнев другар
в лова. Преследваха със стръвна злоба
те дивеча. И точната стрела
на рицаря безгрешно всяка твар

поваляше. Но случи се веднъж,
че се изправи сам пред страшен звяр –
огромна мечка лошо наранена.
Прочула се бе тя на шир и длъж
като стръвница. Истински кошмар
за хората в Балкана. Разярена

бе сграбчила в огромните си лапи
безпомощния рицар Милохнев
и зееше над него тъмна паст,
от дето слуз и черна пяна капе,
и тътне глух, сподавен, гърлен рев.
Усещаше той сетния си час,

когато неочаквано притече
Богорис се на помощ. Запъхтян
се втурна той със мощен, страшен вик
издигнал гневно бойния си меч
и го заби в сърцето. Смъртна рана
на звяра див нанесе в този миг.

Дълги дни изгаряше във треска,
дълги дни отчаяно се мята
Милохнев на прага на смъртта.
Често пъти в дървените фрески
на тавана в стаята позната
грейваше примамливо врата,

през която топъл глас зовеше
за покой и щастие отвъд.
Сетне пак усещаше как чезне.
В тези дни безспир над него бдеше
Ладика. Незнайно колко пъти
нежността й от безмерни бездни

връщаше във тялото духът.
Над леглото имаше икона,
а пред нея ден и нощ гореше
пламък в чудна лампа. Всеки път
в полусвяст щом мътен взор в потона
впереше, пред него се въртеше

странен танц. Дванадесет мъже
виеха се в бесен хоровод
и мълвяха думи непознати.
Виждаше как сплитат на въже
жилести ръце и кървав плод,
като грозд натегнал под лозата

виснеше от тях. Глави човешки
с капеща от жилите им кръв,
сплитове от червеи в косите,
нанизи от черепи мъртвешки...
После мрак и в него с хищна стръв
зеещи муцуни, а в очите

тъмен огън... Цели шест недели!
Най-накрая страшното премина.
Взе да крепне Милохнев. Веднъж
бе приседнал в меката постеля
със стакан, във който билки с вино
бе му дала Ладика. Тих дъжд

монотонно пееше отвън,
тлееше в мангала дънер стар.
С леки стъпки в стаята пристъпи
Ладика, красива като сън,
и припламна в Милохнев пожар,
и усети колко му е скъпа

младата болярка. Бе и тя
от рицаря мъжествен запленена
и скоро пламна между тях любов.
Несетно в обич месец отлетя
и всеки ден за тях бе споделена
магия нежна, рай и благослов.

Но много радост не е на добро!
В една ужасна нощ, когато буря
ломеше планината с грозен рев
и от небето, като из ведро
се лееше порой, вековни мури
пращяха като съчки, Милохнев

бе влязъл сам във стаята позната
и празен поглед в старата икона
бе вперил. Ненадейно ужас ням
пробяга по лицето му, когато
съзря под нея в нишата-прислона
старинна лампа. Тя стоеше там

от дълго време, но едва сега
съгледа той изящните мотиви,
с които бе изкусно украсена!
Дванадесет мъже, като дъга
опасваха светилника красиво
и всеки следващ бе изобразен

от предния по-грозен. Най-зловещ
бе сетния – изчадие на мрака.
Пред него Сатаната ангел бе.
Най-чудното във тази дивна вещ
бе тайнственият надпис на капака.
Самият той пък бе като небе –

полукълбо обсипано с рубини,
което със ръцете си крепяха
мъжете странни. В центъра под него
поставено бе друго в пръстен син
и в него изумрудено трептяха
студени светлини. Извън обсега

на тяхното сияние зловещо
простенваше в комина вятър леден
и сети Милохнев студена пот
да го избива. Ужасът от нещо
по-страшно от смъртта го сграби. Бледен
изскочи той от стаята. Живот

почувства как във вените пълзи
едва когато Ладика видя
и в нейните прегръдки уморен
спасение подири. Със сълзи
в очите нежно милваше го тя,
целуваше челото му студено.

След тази случка нещо се прекърши,
у рицаря. Той стана мрачен, груб.
За всяко нещо Ладика кореше.
Бе гневен, зъл, не знаеше що върши
във своя яд. А спомена за Дуб
- имението родно - вече беше

единствената мисъл що таеше
в главата си. Тъй месец отлетя.
Напусто с обич младата болярка
сърцето му изстинало зовеше
и нощем скрито своите вопли тя
преглъщаше. Когато слънце ярко

изгряваше, той скачаше на коня
и чезнеше към дивите гори,
а нощите си давеше във вино.
Накрая сложи рицарската броня,
нахлупи своя шлем и без дори
да каже сбогом, към дома замина.

Преди да тръгне Ладика обаче
за сетен път, със сълзи на очи
припомни му щастливите им дни.
Опитваше се тя да не заплаче,
когато му призна, че край горчив
очаква я, че малкият им син

расте във нея, и че смърт злочеста
ще сполети и нея, и детето
ако във грях роди се без баща.
Потрепна нещо в Милохнев, отмести
той шлема си, положи на сърцето
дясна длан и гордо обеща

да се завърне, в пътя си небесен
щом месецът напълни лик отново.
След туй пришпори буйния си кон
и си замина. Пътят беше лесен.
Пристигна в Дуб и скоро бе готов
за нов живот. Посрещнат бе с поклон

и бързо тъй за Ладика забрави.
Понякога във неговия сън
тя идваше, но казваше си той,
че сигурно сърцето му кораво
с магия е уплела. Често звън
на пълни чаши нощния покой

във замъка пилееше сред мрака.
Но ето, пълноликата луна
изгря в небето. След един запой
в съня си Милохнев видя разплакана,
ранена смъртно, страдаща жена
със мъртва рожба, и във нея той

Ладика позна. Дори тогава
сърцето му не сети капка жал.
Навярно бе изстинало отдавна
под пепелта на пиршествата здрави.
Навярно бе отдавна опустяло.
Спомен блед от миналото славно.

Не мина много, може би година
и Милохнев се влюби в дъщерята
на местен благородник. Скоро сватба
с отбрани ястия, с реки от вино
вдигнаха. Дарени пребогато
бяха те. Най-сетне се възрадва

сърцето му. Но привечер, когато
в разгара бе най-буйна веселба,
се появи пред брачния олтар,
девойка с прелест дивна, непозната.
Към булката отправи тя молба
от нея да приеме свиден дар.

Пред смаяните погледи на всички
поднесе й изкусно сътворена
изящна вещ с украса пребогата.
Бе всеки удивен, ала едничък
бе Милохнев в сърцето поразен.
Пред него беше лампата позната.

Отмина празненството, но всели се
тъмен ужас пак у Милохнев.
Мяташе се нощем в изнемога.
Давеха духа му черни мисли,
чуваше злокобно страшен рев
и безсилен молеше се богу

за пощада. Сетне в полусвяст
тичаше при своята невеста
и с молба гореща, на колене
я зовеше със сподавен глас
лампата да му даде. Но вместо
нея получаваше студен

отказ. Колко дни това
продължи, едва ли някой знае.
Милохнев накрая полудя.
Бъбреше несвързани слова,
тичаше из каменните стаи...
Как изчезна никой не видя!

Но в един дъждовен, мрачен ден
замъка осъмна с вест ужасна...
младата красива господарка
мъртва е! В гърдите меч студен
бе забил съпругът й. Неясно
беше само той къде е. Малко

бяха тези дето в тиха скръб
в своите молитви с дума блага
споменаха края му злочест.
Повечето плюеха през гръб,
казваха, че тъй му се полага
и кълняха. Тази скръбна вест

скоро се разчу в околността
заедно с поверие, че броди
дух от ада в дъбовия лес.
И над тези хубави места
надарени с приказна природа
спусна се проклятие. И днес

там личат стените разрушени
и се стеле тъмен буренак.
Гущери на слънце се припичат.
А когато над леса зелен
тиха вечер стеле тихо мрак,
казват, сред руините надничат

сенки на дванадесет мъже
и се вие странен хоровод,
а над всичко синя светлина.
Счува се, как в тъмното стърже
нещо под земята, ала свод
каменен тежи. И тишина

ляга пак над пустото усое!

Извинявам се за повторната публикация, но си я позволявам, тъй като преди години, публикувах поемата на части, което мисля, че попречи за пълното й възприемане.