автор: fey

Танечка тичаше възбудено по стълбите. Беше победила на „Не се сърди човече“ и бързаше да се похвали вкъщи. „Толкова е хубаво у Краси -мислеше тя. - а у нас...“.
У тях беше скучно. Майка й непрекъснато се оплакваше от работата, а баща й безкрайно мълчеше.
Завари майка си да стяга куфарите.
Баща й гледаше безсмислено през прозореца.
- Не взимаш ли прибързано решение? - тихо попита той.
- Отдавна трябваше да го направя – каза майката. - Ти вече не ме обичаш.
- Ние имаме дете – кротко каза бащата.
- Помниш ли какво каза лекарят? Лекарствата няма да помогнат. Трябва да намерим път един към друг. А ти какво направи за да промениш нещо?
Всъщност тя не зададе този въпрос на съпруга си. Нито питаше, нито чакаше отговор. Беше решила всичко и Танечка го усети.
Майка й най-после я забеляза.
- Утре заминаваме при баба ти в Дупница.
- Но нали съм на училище? - едва пророни изуменото момиче.
- Там също има училище и добри учители.
Танечка се сви на дивана отмаляла и объркана. Баща й седна до нея.
- Да отидем преди раздялата на разходка – наруши мълчанието той. - И ще се снимаме за спомен.
Облякоха си палтата и излязоха. Прясно натрупалият сняг хрупкаше под краката им, на Танечка не го забелязваше. Вървеше като на сън. Още не можеше да осъзнае какво се е случило.
- Наистина ли не я обичаш?
- Обичам я, но на нея трябва друго.
- Какво?
- Друга любов, различна от моята.
Танечка не разбра каква е тази различна любов, но усети, че баща й не може да помогне, въпреки че обича майка й. Когато се върнаха, куфарите бяха готови. Момиченцето се приближи и плахо каза:
- Татко те обича.
- Може би. Той е добър човек, но с него съм самотна.
Танечка пак не разбра. Почувства се малка и безпомощна.
Седнаха за последен път да вечерят заедно. Момиченцето погледна баща си. Той беше смазан от неизбежното, безсилен да промени нещо, примирен. Неговата безнадеждност завладя детето. То погледна майка си. С решителността на удавник тя разрязвяше прощалната пържола. Удавник, който не знаеше да плува, но нямаше друг избор. Тази отчаяна решителност прониза Танечка. Тя стана и тръгна към саята си. Нещо безмилостно я разпъваше. Двете противоположни чувства - на бащата и на майката се смесиха в нея. Зави й се свят. Сгуши се до любимия си Мечо, сякаш търсеше опора в него и се унесе.
Оттогава в трудни моменти Танечка се мяташе от безнадежност към крайна решителност, разпъваше се между двата полюса, безсилна да вземе решения. После се свиваше на някой диван, далеч от проблемите, далеч от всичко...