автор: milcho

“Жика, жика, жика байете, байете,
ка ести фрумос ка ун кастравете”
Румънска детска песничка


Увод – Прйятно!

Това е истинска история. Имената тук не за важни защото това можеше да се случи на всеки. Главния герой тук съм аз. Но не е точно така и при внимателно прочитане ще се види, че има и още един – Прокоп. И други има за запълване на интериора. Но най-накрая ще разберете, ако стигнете края на тая история, че има и още един главен герой - Краставицата.
Значи по дефиниция при толкова глави герои това не е роман. А какво е, казва ли ти някой, пък и не искам да питам. И така - старт! Е2-Е4. Или както казват сърбите “Прйятно”!

І. Мирча К. – кастравете.

Едно време имаше един румънски комик – Мирча Кришан. Беше много популярен и у нас в България. Често пускаха по радиото негови скечове и злободневки. Тогава нямаше още телевизия. Мирча, говореше разни смешки като картечница на български и обясняваше със светлинна скорост какво е това краставица и как се отглежда и разни там безобидни и не толкова подробности, и куп алабализми и накрая завършваше триумфално, като казваше силно, ясно и отчетливо, че краставицата съдържа 98% вода т.е. е гола вода!

И каквото и да ви говоря от тук натам да знаете, че става дума за краставицата.

Тук тази история може да свърши и сега, и всички ще научите нещо старо-ново, а именно какво се крие зад израза “гола вода” - ами една обикновена краставица.
“Кастравете” (castravete) или
“кукумбър” (cucumber) или
“агурец” (огурчик) или
“гурке” (gurke), или
“корнишон” (cornichon) или
“четриоло” (cetriolo) или
“пепино” (pepino) и т.н.


ІІ. Е-2, Е-4 - за ония.

Тук можеше и да се спрем, но не би, най-вече понеже новата лудост, която ме е обзела се нарича графомания. А съм на сеньорска възраст, което означава, че няма спасение от мен. Т.е. време му е, ще си помислите вие. И жена ми така констатира и ме класифицира. Освен разните алергии и другите лудости, които те обземат напоследък само тази ти липсваше. Винаги си писал трудно и с нежелание, казва тя, и изобщо не може да пишеш. Не знам какво ти стана сега и тревожно мълчи. Ама, че графоман се извъди. И на поет се правиш. Спри тия нещастни, а и досадни изпълнения. Отегчаваш всички с твоите шахматни писания. Говориш за едно, после скачаш на друго, трето, пак се връщаш и се получава една бъркотия и слушателя т.е. читателя забравя за какво става дума и губи интерес. Съгласявам се с нея, но привидно. Стрелян заек съм аз. Не за първи път ми натякват за моята “шахматна мисъл”, ако има изобщо такава. Но ако някой има търпение да продължи и прочете това по надолу, казвам ви за последен път и няма повече да повтарям, ще стигне най.накрая и края на тая странна и не до там историйка. Т.е. до под кривата круша. Има - поне 5-6 души в Хулите (www.hulite.net), които четат моите фриволни откровени писания и ме коментират и чат-пат ми турят по някоя петица – „за тате”. Та да сме наясно от сега, не заради тях, а заради ОНИЯ които няма да прочетат това писание продължавам. Все пак не е “Война и Мир” де, не се плашете толкова. И щом е те-така веднага изпитвам едно неоснователно облекчение и продължавам да пиша. Ала не знам за какво ще пиша точно и къде ще отидем с вас, в тая моя нова авантюра, най-вероятно там в дебрите на някои мои психо-асоциации образували се от случайни невронни връзки на сън рано сутрин, но където и да стигнем това ще са моите мисли, а те са си мои т.е. уникални и „велики” като мен самия.
Може да се окаже, че и друг някой мисли така или е мислел по подобен начин в подобна ситуация, и тогава ще ме класифицирате веднага и като плагиат. Но това явление съм го преживял на 13 години така, че нищо ново. Шах!


ІІІ. Мирчо, тартора ми.

Мирча или Мирчо е едно балканско име. На 4-5 години съм бил, но си спомням оттогава ясно именно това име - почти ми е адаш. Нашите пък споменаваха Мирчо само с укор. Особено баба ми Донка му имаше зъб. Той беше едно съседско улично хлапе. Не беше уличник, но по цял ден се въртеше насам натам на улицата около бакалничката на дядо ми. Мирчови живееха под наем в нещо като къща именно зад магазина на дядо. Родителите му бяха румънци – емигранти. Бедни до немай-къде и работеха по цял ден, а Мирчо се мотаеше сам тъй като нямаше ни баба ни дядо. И понеже беше около две години по-голям от мен, а и аз се мотаех - баба и дядо работеха като луди от сутрин до мрак, започнахме да се мотаем заедно. Той беше тартора, а аз го следвах като кученце. Като румънче той знаеше да псува по румънски. Няма още от самото начало да ви разказвам всички подробности иначе съвсем-тутакси ще оплескаме нещата и нежните дами ще напуснат възмутени веднага. Т.е. сам ще си цензурирам не съвсем цензурните неща в името на розата.
Боже и така не знам още какво ще ви разказвам, не едно е ясно – ще става дума най вече за краставица или за краставици. Та Мирчо си тананикаше една весела песничка, в която се говореше, че ние момчетата сме свежи като краставици, и затова трябва да обичаме момичетата, които също, не знам защо, много обичали краставици и да си играем понякога и с тях. Ако се напъна да си я припомня, ще звучи нещо като:
“Жика, жика, жика байете, байете,
ка ести фрумос ка ун кастравете” или

....Играй, играй момче... момче свежо като краставица,
Спри сега и избери си една госпожица!
...
Играй, играй момче, колко всичките те са красиви, ах!
и тази весела игра (на любов) е за нас и за тях!

Сега, разбирам или така ми се струва подтекста и дълбокия философски смисъл на тази песничка. Но тогава само му пригласях, без са отлепвам и дума. Мелодията беше нищо като на:
“Мърльо, мърльо,
писанче, писанче,
със червено, герданче герданче,
със сините очички, очички,
Светят като звездички!”
…
Двама с Мирчо бяхме неразделни и откриватели на света заключен в две три съседни улици на следвоенна, разрушена, бедна, купонна София. Столицата на страната наречена отскоро Народна Република България. Страна намираща се на кръстопът в югоизточна Европа, и славеща се с прозвището “Врата на Ориента”. Ориента на планетата Земя. Много по-късно разбрах какво представлява Земята, ами един „геоид” дами е господа, и че сме живели на кората на портокала, понеже земната кора била тънка колкото кората на портокала, а всичко останало надолу било скали, огнена червена лава и едно желязно ядро в центъра и още нещо. Хм, ами сега? Май избрах най-трудния дебют, Остапе?


ІV. Рушината

Израснах в жилищна кооперация - на партера на една тиха следвоенна софийска улица в една стара кооперация. Оцеляла за мой късмет от бомбите. По късно бях свидетел когато, улицата ни я павираха с едри витошки павета. И до сега в 21 век улицата си е такава. Все още си е с тия павета – околните улици ги асфалтираха, нашата не. Но сега не е така тиха, а е една лудница от коли, но аз вече не живея там. Там просто сега е друго. И една липа имаше пред прозореца ни(ах тая липа!!), по която се катерехме и два-тли диви кестена още. По надолу по-улицата ни, през една кооперация, беше “Рушината”. Такива “рушини” наричахме мястото където беше паднала самолетна бомба и ги имаше през 20-30 метра по цяла София. Майка ми разказваше за онзи ден когато сирените завили: ауууу- ауууу-ауууууу и всички се спуснали бързо в мазето, на кооперацията ни, оборудвано като бомбоубежище. Бомбата паднала само на 20-тина метра до нас и огън повял пред малкото като амбразура прозорче, което ги свързвало със света. Всички треперили, стискали душички и въздуха не стигал и бил горещ. Но, не се повторило и благодарение на този шанс, даден ми от Бога и от албионските въздушни крепости, аз съм се появил после на тоя свят. Като се изкачили, горе на белия свят, разказваше майка ми, видели, че малката бяла спретната къщурка на съседите Пантеви, била срината от бомбата. Жертви нямало, понеже те били се евакуирали, но къщица йок. Дядо пък си спомняше, как си дошел собственика, Стефчо Пантев, да види “чудото” с очите си и да си прибере каквото е останало от разпердушинената покъщнина ... и с часове обикалял наоколо, като улав и нямало къде да се дене. Та дядо поканил Стефчо да спи у нас. После Пантеви си останали в провинцията. Къде да живеят без къщичка в тая кризисна следвоенна София? А ние с Мирчо всеки божи ден си играехме в тая рушина понеже се намираше точно до магазинчето на дядо. Там растяха едни диви гигантски коприви, мутанти, които бяха педагогическия инструмент на баба ми. Един ден с Мирчо отидохме на “екскурзия” малко по-далече от допустимото и когато аз почнах да цивря и да хленча, че съм жаден, и гладен и искам да се връщам, Мирчо ме заряза. Докараха ме с една кола на Бърза помощ, която случайно ме забра... и ме стовариха пред рушината. -Не плачи миличко, ми каза една сестра красива като ангел, с бяла престилка, Къде живееш? – „30 Мадара!” хълцах аз, Баба се мотаеше в ужас пред магазина на дядо, т.е. пред рушината, от това мое поредно изпълнение и като ме съзря, като паднал от небето, само ме хвана здраво за дясната ръка и ме потътри към рушината, откъсна две големи коприви и ме нашари здраво отзад по краката до червено. Повече не ходих никъде с Мирчо надалече. Но той успя да ми предаде и първия ми урок по секс. Ела, ми каза, и ме заведе в оцелелия външен клозет в двора до рушината. Най-обикновен клозет с две дъски и с миризма. У нас имахме WC-клозет макар, че аз си пишках най-вече в гърнето. Вътре в клозета на рушината стоеше изправено едно съседско момиченце на наша възраст със вдигната рокличка и свалени гащички и тогава за първи път видях, че момичетата се отличават от нас момчетата. Между краката им нямаха такива работи, а бяха странни, гладки, зачервенички и приятни на вид. Това което видях беше явно много лошо и забранено, и веднага го почувствах и в продължение на следващите 59 години не смеех да го споделя с никой. Още повече, че тогава бях само на около пет години... И едва сега когато моите внуци стигнаха тая възраст го споделих само с жена ми. А сега и с Вас. Рокада.

Следва: Краставицата. V За промените и измененията.

Милчо КИ

Рожен, 2009-05-09 7:54 ЕЕТ

Пояснение: Тази историйка е написана в края на януари т.г.
Реших да я пусна сега по две причини. Първо за да потвърдя,
че съм графоман и че приказките че съм написал повече от 400
неща са реални и втората е че ме убедиха.