Сама се наказвам в живота
и после си сърбам попарата,
уж имам план,а все гоня вятъра.
Търпението, казват е майка
на всяко ново начало.
Е, аз се вцених от чакане
и навън посивя тротоара.
Надявам се,гледам,обръщам,
като пате в златни калчища съм,
а той листопада събиран в шепите
пак ми избяга нанякъде...
Не откривам опората
нито в ляво ...нито в дясно,
наклонена плоскост е пътят ми.
Изгубих му края от лутане
и сега си търся началото.
Така съм оплела конците,
че и за гоблен не ставам,
картина съм, с ветропоказател,
ако махнеш излишното
единият фон ще остане.
От праволинейност залитам
по пресечните точки.
Не умея да съм ти хляба,
и водата ми пак ненапита е.
И ако някой ден се настигна,
от себе си ще избягам.