автор: alisa

Остава ни една луна до после
и тихичко навеждане над огъня,
за да разказват после всичките светулки,
че думите са само оправдания
за всичките ни глупави мълчания,
когато тишината се е молила
с езика на последната ни жажда.
Остава ни поне едно прераждане.
Проточи се, разбира се, животът ни,
живян, обезмислен от многоточия,
а ние вярвахме – това е морзът
на нещо, дето всъщност има име.
Остава ни едно небе до зимата.
Не знаеш ли? Сезоните са кратички,
сезоните са точно като влакове,
които ти оставят после гари –
по пейките им зъзнат бледи спомени...
Седни сега и дай да се помолим
да няма вече нищичко останало,
когато се сведем съвсем до корена
и на пръстта съвсем сме заприличали.
Остава ни една врата...отворена.
Не се страхувай! Пак ще те обичам.