автор: entusiast

Беше един от онези следобеди, които сякаш
нямат край. Пепелникът е пълен с угарки, а в
книгите пише едно и също: нищо ново под
слънцето. Часът е 5. Посягам за нова цигара,
пакетьт е празен. Вдигам глава и поглеждам
към слънцето. То свети уморено, отивайки
някъде на запад, като моите приятели
Една муха упорито се опитваше да се пребори с
прозореца. Всеки се е чувствал като нея,
сякаш си разделен от света с някаква невидима
преграда. Уж виждаш целта си, а нещо
невидимо, но много твърдо ти пречи да стигнеш
до нея. Хващам мухата между показалеца и
палеца и я поглеждам в очите. Казват, че във
всяка една от фасетката си мухата вижда едно
и също, тоест мен. Аз, многоликия Янус на
мухите, решавам да я пратя в рая на
насекомите и го правя. Нежно стискам пръсти,
слабо пукане и мухата е погребана с почести
при пепелта на цигарите. Пепел при пепел...
Убеден съм, че вече е щастлива при
себеподобните си, тя със сигурност е в рая на
мухите, тъй като беше борец.
Мисля си, че ми трябва "нещо" ново, седя си
като един образцов книжен плъх, допушвам
по-дългите фасове и зяпам слънцето което залязва.
За "нещото" трябват пари, както и за всички
хубави "неща". Замислям се: Откъде?
Хазяйката, тя винаги ме спасява. Слизам на
нейния етаж. Почуквам на вратата. Без
отговор. Влизам, явно я няма. Знам, че парите
от наемите са под предмета, който тя нарича
телевизор. Яко скубе многобройните си
наематели, що не си купи нов, зачудвам се
крадешком. Взимам си "назаем" само моята част
от наема и излизам на лов за "нещото".
Движа се бързо по претъпканите тротоари.
Блъскам се " случайно" в разни хора, които ме
естествено ме гледат с лошо. Представям си,
че съм героя от един клип и не им обръщам
внимание. Стигам до Мястото... нещо като
клуб. Влизам. Сумрачно е и ми трябва малко
време да свикна с тъмнината. Някаква горила
ме претърсва за оръжие.

-Приличам ли ти на носещ железа?- питам го
риторично.

-Хм, от оръфляци, като тебе може всичко да се
очаква - изръмжава ми той -. Пет лева вход!-
зявява категорично.

- Спокойно, ще си тръгна преди шоуто- пазаря
се аз- Знаеш при кого отивам.

- Знам- мрънка липсващото звено на еволюцията
и ми сочи глава стълбите надолу.

Слизам бавно, защото днес май забравих да ям
и от витата стълба ми се вие свят. Влизам в
централната зала, архитекта който я е
проектирал се мислел явно за футурист, не
според мен е бил просто пълно психо.
Полукръглото помещение изпълнява функцията на
дансинг и има бар. От залата, през няколко
свода, се влиза в другите помещения всички те
са с куполен таван. Чувствам се като в къщата
на Татко Барба.
Силен смях във високите тонове привлича
вниманието ми и се запътвам към източника му.
Виждам този, който ми трябва в компанията на
половин дузина красавици, чиято прокурорска
възраст не може да се скрие от количеството
грим върху тях. Което е обратно
пропорционално на количеството дрехи върху
телата им. Тц, тц, тц, къде гледа полицията?
- тюхкам се мислено.
- О, Философе, радва ми се този, когото
търся. После ме прегръща сякаш съм брат му
връщащ се от десетгодишен гурбет. Трябва да
ви кажа, че хората ме мислят за темерут, но
аз всъщност съм и не съм привикнал към такива
"братски" обноски. Сядам снутен и от факта,
че почти никой от близо 20 години не ме е
наричал така. Тоя пак откъде знае древния ми
прякор.

- Дами, това е моя приятел Философа-
представя ме той.

Девойките ме гледат с не по-голяма възхита от
начина по който се гледа нещо пълзящо в
сезонната ви салата. Налива ми шотландско. А
аз внимателно, сякаш очаквам взрив си слагам
лед. Чукаме чаши звънко, отпивам. Марковата
напитка ме сгрява, като изригващ вулкан и ме
удря в тила. Определено трябваше да хапна
днес. Започвам да възприемам по-цветно
окръжаващия ме свят и богатата на басове
музика. Подава ми някаква ароматизирана
цигара от богато украсена табекера. Запалвам,
дърпам и май се усмихвам.

Наблюдавам го как говори с женската си свита
и как го гледат те. И аз имам брадичка, но тя
стърчи на всички страни а неговата е
черна и някак лъскава. Облича се
свръхелегантно за средата от отрепки в която
се движи, но тази вечер ме разочарова.
Облечен е като сводник във второкачествен
американски филм. И защо не сваля тъмните си
очила, никой не го е виждал без тях? Опитвам
се да го определя, прилича ми на накого...
или нещо! Улавям се, че мисля за него, като
за същество от друг свят. Засмивам се на себе
си, но ме побиват тръпки...

- Философе, кажи и на нас за какво се смееш!,
казва той и млъква заедно с антуража си.

- На себе си, мърморя аз. Имаш ли "нещо"?-
минавам направо на Въпроса.

Не виждам очите зад очилата, но чувствам
погледа, а от това отново ме побиват тръпки.

- Девойки, виждам, че ви се танцува, казва с
твърд тон.

" Девойките" се изнизват и с погледите си
отново се опитват да ме накарат да се
чувствам гадинката в салатата. Бърка в един
джоб на коженото си сако и вади малка
кутийка, отваря я и я слага пресд мен без
думи. Вътре има малко желатиново топче. На
пръв поглед е просто шарено. Опитвам се да
определя цвета му и стигам до извода, че е
просто мрачен. Не ми харесва.

- Нямаш ли нещо по-стандартно? - питам с
весел тон.

- Това е специално за приятели.

Абе, какъв приятел си ми ти- му казвам
мислено. Посягам към наема си и му подавам
една банкнота. Той се разсмива, слага
хартийката в ръката ми и я свива в юмрук.
Писна ми да треперя, взимам кубчето и го
гълтам. Докато то минава през хранопровада ми
си въобразавам че мърда. Със спокоен вид
чакам въздействието. Доуспокоявам се със
шатландска течност, гълтайки по малко, но
бързо. Заслушвам се в музиката, тя вече е
по-силна и ритъмът на сърцето ми се слива с
нея. Лазери чертаят рунически знаци по
тъмните помещения и ме уличат с танца си.
Затварям очи и се превръщам в ритъм и
светлини. Унасям се, басовете на ритъма са
брутални но ми харесват.

Усещам, че лежа на влажно и топло място сред
книги и фасове. Около мен се прожектират
картини от нечии живот: момиче зарязва
любимия си заради най-добрия му приятел.
Приятели от детство се колят с ножове заради
пари. Мустакат полковник в жартиери пребива
новобранец. Професор изнудва студентка за
секс срещу шестица. Всички тези сцени се
преплитата нейде в безкрая.

А аз лежа спокоен и доволен. Осъзнавам, че
във всички тези сцени участвам и аз, като
главано действащо лице и като безучастен
наблюдател. Музиката спира. Спя ли? Сънувам
ли? Страх ме е да си отворя очите.

Чувам щракане на запалка. Отварям очи. Лежа
в собственото си легло, а брадатия ме гледа
за тъмните стъкла.

-К'ъв беше тоя гаден халициоген?- питам.

Онзи се захилва.

-Философе, сега разбра ли, че най-яката дрога
е Живота. Това беше твоя живот.

Не халиционирам. Аз спя.

Събуждам се, заспал съм на масата. Часът е
пет. Една муха се опитва да се пребори с
прозореца.