автор: felisia

И аз , Любов , реших да те поканя.
То не е за сефте , нали.
Избиват се да ти се четкат всички
защо пък аз да си стоя встрани.
Ела , когато си свободна,
та да не тропаш нервно до вратата.
Кафе съм ти приготвила.Горчиво.
Разправят , че и ти горчиш понякога .
Понякога ли казах ? - Всъщност винаги,
поне на мен след тебе ми горчи
на други може да им се услажда,
че им спохождаш блудкавите дни.
Ще си побъбрим , има за разказване
навярно ще говоря само аз
ще те разпитам как е той , щастлив ли е
дали ме помни , както помня аз .
След него и със теб не съм се виждала
забравих ви красивите очи
понякога в съня си се усмихвам
но даже и тогава ме боли.
Онази странна тъпа болка,
която не е болка за умиране
но вляво тихичко напомня,
че с него всичко беше по-красиво.
Седни , Любов , все бързаш да си тръгнеш
и мен изнерви с твоята припряност
къде си се запътила разгърдена,
че ти е скучно с мене да останеш.
Ми тръгвай , кой ли пък те спира
визитите ти винаги са кратки,
а ми обръщаш къщата наопаки
като след пир на луднали пирати.
Върви си , и не се завръщай !
Ще те помоля само нещичко за сбогом,
ако го видиш , да го поздравиш
и да му кажеш ,че ми липсва много.