автор: barona_36

И в кръчмата, дето животът на лакът поляга,
и търси във праведник кръгъл дори еретик,
певица несръчно пилееше похот и чалга,
но скоро замлъкна, прехапала постен език.

Защото Тя влезе. Не ангел, а дявол предрешен
със рокля червена и гол изкусителен гръб
и тръгна към Него – в очите с две тъмни череши,
презрели от тайни горещи и шепот, и есенна скръб.

И двамата бяха самотни. И двамата просто
току се докосваха с поглед, с душа и със ум.
А ние – случайни и зли – непоканени гости
одумвахме двойката гълъби, вдигахме шум.

Пелинът искреше. А техните устни отпили
на пъстрите чувства съвсем отлежалия мед
трептяха изящни, додето грехът на кокили
у нас не повдигна въпроса до днес неприет:

Защо пред очите ни те ще го правят? И как ли
стоят непокътнати още блюдата пред тях.
Те сякаш гориха душите ни с хиляди факли
на своя пиян, безнадежден, безхитростен смях...

А ние скимтяхме и ближехме яростно рани,
че в нас спеше кротък и девствен вълкът-единак,
и скоро с ръмжене любовните двама ратаи
прогонихме диво от рая на нашия ад.

И скоро от нашите чаши и срязани вени
пелинът изтече, горчив като есенен смях,
и птиците, спрели в очите ни мътно-студени,
кълваха, кълваха сълзите, проблеснали в тях.

И някъде там из далечните снежни полета
в лавините стръмни, душите ни пак ще димят,
додето покръсти челата ни тъмни и клети
взривът безметежен на първия пролетен цвят...