автор: tomatroev

ЗА  ХРАМА  НА  ВЯРАТА,  НАДЕЖДАТА   И  ЛЮБОВТА

А имаше там, край Помо Рио, един храм Господен и като чу за него Иисус, пожела да го види.
Беше него ден празник на града и много народ щеше да се събере в храма и около него според обичая от край време.
Ала кога стигна Спасителя в Помо Рио, беше вече се мръкнало, панаирът отвън бе свършил и клисарят тъкмо се канеше да затваря портите на храма, защото и службата отдавна бе свършила, и повечето люде се вече разотидоха, а тия що бяха вътре, се брояха на пръсти.
И като видя клисарят Иисус, веднага го позна, макар че вече бе тъмно и коленичи та падна в нозете Му, а после, като се изправи и целуна Му ръка, каза: „Заповядай, Господарю, в твоя храм!”
И като влезе Иисус със своите ученици в храма, видя вътре в двора дълга сергия, а на нея всякаква стока църковна, наредена за продан. А имаше там от всичко по малко за спасението на душата: от малки и по-големи чудотворни икони на чудотвореца, що убива ламята, до тънки горни дрехи от мек памук с Божия лик и сини долници от тъкан лен, що народът, и младо, и старо, и мъже, и жени носеха по тези краища...
И продавача, малко човече в черни дрехи, като не ги позна кои са, искаше да им продаде от стоката си, що била благословена от самия дядо владика / тъй рече / и била на добра цена.
Ала Иисус, след дългия път до тук, тъй като бе уморен, нищо не каза, а само попита за Извора, с когото още бе прочуто това място, за да отидем и да си наквасим устите и да отдъхнем за малко край него.
А когато отидохме на Свещения извор, видяхме го, че бе затулен отворът му с тежък капак и заключен с три катинара.
А един стар послушник, облечен също в дълга черна роба, стоеше пред извора и бе наредил отпред много глинени стомнички с надпис на тях „Светена вода” и ги продаваше за по два сребърника едната. „Вземете си, добри люде, подкани ни той, вода на сгодна цена, че само още два дни ще е така, а после, като свърши празника, пак ще бъде по три сребърника водата!...”
„А защо е затворен Извора? – попита Иисус. - Та не можем сами да си вземем вода, че от дълъг път идваме и добре е да се освежим...”
„О, странниче, отговори пазачът, още от Орфея е този Извор, що се е наричал от край време „Изворът на трите нимфи” и народът от племето ни се е събирал тук: молел се е, лекувал се е и веселял се е и в делници, и в празници, а пък аз бях последния жрец и пазител на този Свещен извор...
Ала ето, че дойдоха тези чернокапци, що приличат на влъхви с тези големи бради, ама не са никакви влъхви, а по-скоро разбойници!...
И затвориха те Извора, и разгониха людете, а мене, стария жрец, оставиха само тук по милост, като ме направиха продавач на светена вода, ала и на това сега съм благодарен...
И оттогава е това място вече не „Изворът на трите нимфи”, а „Храмът на вярата, надеждата и любовта”!”
„Стани, старче, каза му тогава Спасителя, и Ми кажи: откъде се появиха тези чернокапци?!”
„Господарю, каза старчето, ето, виждаш ли оня едрия с дългата черна брада, що има врат като на бик? Той беше пръв разбойник и побойник сред насилниците, що тормозеха людете по нашия край! А пък оня другия, дебелия, с бялата брада бе доносник и клеветник и така са наредени те сега в храма: доносника до милиционера, а не, както е било преди: роднина – милиционер, и до тях пак роднина – милиционер!...
А тоя, третия, с малката брадичка, продължи старецът, също е от тях, ако и хич да не си прави даже труда и черно расо да слага и черна капа на главата като другите: той пък е пръв блудник и в грях под един покрив с три жени едновременно живее: с тая, що му е от Бога дадена, със сестра и та и майката / да ме прости господ! / не отминава...”
„А къде е отеца на този странен храм? – попита учуден Иисус. – Да го питам аз каква е тази работа?!”
„Отдавна пусна черковата, отвърна старчето, ала може още да е там, че много народ се беше стекъл днес в храма и както казват по нашия край: „Жътва е сега и ден – година храни!” Нали затова направиха още и в планината, на потайно място сред Сините скали, Свещоливница, та освен че продават светена вода от извора, и по един сребърник за свещ от людете вземат, и те, кротки божи овчици – дават ли дават!...”
И отиде Иисус с учениците си в черковата, а там, на вратата, имаше една женица, що Му рече: „Късно е вече, добри люде, да се молите, затвори черковата!”
„А вътре ли е отеца, попитахме ние, при него искаме да отидем...”
„Вътре е, вътре е отеца, отвърна женицата, ала не можете при него да отидете, че сега е много зает - брои парите!”
И зачакахме отвън търпеливо, докато отеца да изброи парите, а женицата пак подхвана: „Ох, добър е, добър е нашият отец, Господ здраве да му дава! Ето, казва ми тази заран попадията: „Лелю Миче, ама много чиста черковата?! И дъските на пода – лъскат, лъскат!... Петънце восък няма по тях!
Е, как ще има, като ние му намерихме колая!
Казват ми, имало там някъде по странство, едни чудновати машини, задвижвани от божия Дух, дето сами чистели пода, ама на мен за какво ми е такава машина, като с отеца друго измислихме: Запалят людете свещичка, помолят се, прекръстят се и целунат божия лик, а пък аз после отивам и гася свещичката, и я вземам, и така отеца хем тройно и петорно я използва: претопява а и пак я продава, хем и аз тройно и петорно по-малко работа имам... и пода чист!...
Такива едни ги говореше тая женица, братя, и ние, като не издържахме повече на брътвежите и, влязохме в черковата вътре. А там видяхме самия отец и имаше до него едно пълно бакърче със сребърни и едно по-малко със златни монети и още толкова имаше на купчина пред него на масата...И той, като ни видя, че идваме, стана, посрещна ни и каза: „Затвори вече черковата, чада мои, но ако искате, можете да запалите по една свещичка и да се помолите на Господа да опрости греховете ви!...”
А Иисус му рече: „Не сме дошли ние да се молим, а по-добре ти да се помолиш, защото виждам: доста сребърни и златни пари са дарили людете за храма, ала кажи ни сега: отдаваш ли от тях кесаревото - на Кесаря и божието - на Бога, както е по обичая и по право?”
„О, отдаваме, добри хора, отдаваме, иска ли питане – и на Кесаря, и на Бога...
„А по колко, попита пак Иисус, заделяте за Кесаря, и по колко – за Бога?”
„Ами ето, каза отецът, как става: като изброя сега всичките сребърни и златни монети, слагам на земята шапката си, що и казваме ние „килимявка”, с дъното нагоре, вземам парите и ги хвърлям към небето: тези, които после паднат вътре в шапката, са за Кесаря, останалите, що паднат отвън, са за мен!...”
„Досега не бях чувал аз, каза Иисус учуден, за такава делба!
Но да чуем, прочее, и за Бога как става...”
„ За Бога, каза бързо отеца и хитро ни изгледа, за Бога е още по-лесно! Даже и килимявка не ми трябва: вземам монетите и ги хвърлям нагоре към небето да си вземе Господ! И колкото Той си вземе – негови са, а пък тия, които паднат на земята, са си за мен...”
И каза тогава Иисус:„Това не е Храм на вярата, надеждата и любовта, а по-скоро е Храм на лицемерието, хитростта и алчността!
И макар че навремето в Ерусалим изгоних търговците и сребролюбците от оня храм, с тези разбойници в Помо Рио дори и аз сега не мога да се справя!...”

    Следва продължение...