Моника беше най-бъбривото същество, което познавах. Говореше прекалено много, а когато нямаше възможност да го прави-пишеше...каквото й падне и където може, а след това ми тикаше написаното под носа, или за по-сигурно-крачеше след мен и ми го четеше на висок глас, за да го чуя със сигурност.
Развиваше безкрайни теории за живота и хората, за камъните, птиците, книгите и най-вече за мен самия и моето отношение към нея. А след това, въз основа на собствените си теории, задаваше купища с въпроси, с единствената цел да доразвие твърденията си и да ми докаже по категоричен начин,че черното е най-белият цвят. Първоначално водехме диалози, приемах го като част от общуването, докато накрая осъзнах,че това далеч не беше общуване, а един безкраен изтощителен спор с безумни доказателства и твърдения,които всъщност не доказваха нищо друго и нищо повече от болестното пристрастяване на Моника към думите. Всъщност това заболяване не й беше по рождение. Беше се появило на някакъв по-късен етап от живота й, най-вероятно като компенсация за нещо, което навярно и тя не осъзнаваше. Мисля,че това донякъде тежеше и на самата нея , тя го разбираше,но не можеше да се пребори с думите си, аз също. И освен да не обръщам внимание, повече нищо не можех да направя.. Думите й ме изтощаваха до смърт, защото дори когато се опитвах да поспя, тя ме будеше за да ми каже нещо важно и спешно, а нещото обикновено се оказваше някоя перфектна глупост, която ако не спестена, то поне можеше да бъде отложена до сутринта. Но не и според Моника, която от доста време не можеше да спи добре, а според мен в корените на нейното безсъние се криеше именно неконтролируемото й желание да говори с някого. Опитвах какво ли не,за да й помогна да се справи с това си окаяно състояние, което и мен самият ме вадеше извън равновесие, а когато разбрах,че клаузата е обречена, побързах да намеря начин да спася поне себе си. Часове след работа не се прибирах,скитах из улиците без никакво значение къде, канех гости, които да поемат част от нестихващия вулкан от думи, молех я да излиза по-често сред хора, воден от естествената си нужда за малко тишина. Нищо не помагаше. Напротив-Моника ставаше все по-досадна. Когато не се прибирах, след това ме опсипваше с въпроси защо, как , къде и какво ли още не. И отново развиваше собствените си теории как не искам да съм с нея, пренебрегвал съм я, като същевременно търсеше доказателства за обратното, разбира се чрез въпросите си. Вече бях на ръба на отчаянието си, бях решил да се разделим, но нещо ме спираше и това беше именно онази Моника, която познавах преди появата на това й заболяване. Беше ми мъчно за нея, а не знаех как да си я върна. Това й хронично състояние на бъбривост продължи дълго и никой не можа да я спаси от многословието, докато не се появи онзи чистобял гълъб, който един ден,докато съм бил на работа, кацнал на прозореца и я гледал с такава тъга,че най-накрая Моника решила да го пусне да влезе. Решението не било никак лесно, защото първото нещо,което се запитала Моника е какво да прави с тази птича твар,след като не може да споделя с нея душевните си терзания. Но гълъбът прекарал целия ден на перваза, почти без да помръдне и така гледал Моника с топлите си очи, че най-накрая тя не издържала на този гълъбов порив и го пуснала.
След онзи ден, за мен незнайно как, но всичко се промени. По устните на Моника вместо купища думи се разля лъчезарна усмивка, често я чувах как си подсвирква,докато вършеше нещо в кухнята. Вече не се налагаше да не се прибирам дълго след работа, а гости канехме по други причини.
Най-сетне се радвах да я видя така щастлива, макар да ми беше малко тъжно, защото нищо и никакъв гълъб беше успял да направи с нея това,което аз не успях дълго време, а и едва ли някога щях да успея. Наблюдавах я как се носи леко,като гълъбово перо из стаите, със замечтан поглед заставаше до прозореца,който винаги стоеше отворен ,за да може белият гълъб да влиза безпрепятствено, без да се налага да чука с човчица по стъклото. А когато кацаше на дланта й, тя с часове го галеше нежно от главичката, до най-тънките пера на опашката и може би, потънали един в друг, погледите им дълго разговаряха за техни си-гълъбови работи.