автор: kasiana

Между рая и ада се мятам.
Между грях и молитва. Без сън.
А край мен разцъфтява Земята
след поредния унес - със звън.

Тя не плаче, не стене, не вика
от един зъбобол като нас.
Затова е навярно велика
в черна болка и огнена страст.

Откъде съм дошла, аз не зная.
Накъде ще отида - не знам.
Питам в нощите звездни безкрая,
питам слънцето в знойния плам.

Питам корени, урви скалисти,
питам птиците в белия ден:
Боже, колко са твоите писти?
И коя отредил си за мен?

Или ти, Сатана, си играеш,
инжектирал в мен своя порок,
за да падна, прозряла накрая,
как безкрайно е адът дълбок...