автор: HANS

На Тео

Ти помниш ли, друже
безгрижните дни,
когато пресИти
от смях, от игри,
не хапнали залък,
не пили вода,
се хвърляхме лудо
в дошлата река?

Живеехме бедно,
презрели разкош.
Доволни от малко,
богати - без грош.
Живяхме си царски,
небето - таван...
Светът ни бе малък -
светулка на длан...

Ти помниш ли, братко
(тогава - момче),
огряното в слънце
балканско градче?
Прохладните сенки
и прашния път,
и първия трепет
от момина гръд?

Горещият поглед
и първата среща,
и Синия вир
с манастира отсреща?
Моминският кикот,
камбанният звън...
Кажи ми, приятелю,
не беше ли всичко
туй приказен сън?