автор: gitchka_gramatikova

Отново е Разпети петък.
И отново слънцето ветрее
рани кървави над хоризонта.
Венецът трънен захвърлен е
в прахта, отдето
ще изпръхне мор невиждана.
Във въхдуха разтваря се
омара душна и притихва,
а в сърцата някой е вселил Варава...
За размяна – срещу истина...
Отново със Пилат Понтийски
мият си ръцете хората. Отново
на три пъти Петър се отрича
от Христос в нощта плебейска.
Със сребърниците на Юда
въже кораво лесно ще си купиш.
Но душата крехка в шепи ще тешиш ли,
ако си предал другаря,
целунал те на Тайната вечеря...
Но кое е по-страшно, Боже -
да предадеш веднъж,
или да се отречеш – на три пъти?
Нима над вярата стоят теглилки
и с мерни единици се претеглят думите?
С мирото драгоценно и със граала
насищаш ли тъгата своя,
поляла само кълна
на уродливата природа у човека?
Днес всеки сам си носи кръста, Господи,
и роптае срещу вятъра,
но Голгота сякаш му е до колене...
Затуй спри да страдаш
и да се възнасяш. Не позволявай
да те бият с пръчки – да си унижаван.
Да те кичат със венци трънливи –
не разрешавай.
Не умирай. Не възкръсвай.
С очи болеещи не гледай към небето –
бездънна яма е. Мълчи.
Женски сълзи в пазва не прибирай
и възторзи, разпилени по света.
Но благочестив бъди
и ми прости думите, що изрекох тука...
На Разпети петък коленича аз
пред твоя кръст – да целуна нозете ти
и да се помоля. За да стигна утре
до своята Голгота –
и да си отида.

16.04.2009