автор: milanov

Не вижда утрото засмяно
човекът себичен и зъл.
Но времето си отшумяло
да върне той не би могъл.

Мъдруват старите тополи,
когато залез натежи.
Дори на глас да се помоли,
едва ли бог ще му прости.

Когато слънцето угасне
и падне над земята нощ,
Луната безпределно ясно
виси над него като нож.


„Звездна трева” изд.2001г.