Ужасна приказка или приказка на ужасите
Имаше едно време един мъж и една жена. Отскоро женени, те живееха в малък, но красив град. Двамата съпрузи не бяха общителни. Потопени в собственото си щастие, несъзнателно се бранеха от околния свят, чието призвание е да протяга хищни нокти към щастието на който и да е и да го осквернява. И все пак щастието им бе осквернено.
Един ден жената разбра, че ще има дете. Двамата нетърпеливо започнаха да чакат плода на своята любов. Бъдещата майка мечтаеше за момиче. Моето дете, мислеше си тя, ще бъде красиво и нежно, и тя ще го брани от всяко нещастие. Когато бебето започна да наддава зов от утробата на майка си, навън беше зима. Една от най-студените, които жителите на града някога си спомняха. Виелиците вилнееха, сякаш очакваха нещо знаменално, вълнуваха се като зли орисници. Студът беше толкова сковававащ, че майката потрепера уплашено, когато излезе навън. Не искаше да ражда детето си в такава страшна нощ. С мъжа й потеглиха към старата порутена сграда, от чиято утроба години наред излизаха жителите на града. Когато влязоха, в коридора седяха няколко души. Мъж държеше малко момиченце на коленете си и току тревожно се ослушваше към една от вратите. Малко по-нататък седеше стара жена. Тя вдигна очи към новодошлите и родилката се уплаши от кривогледия, втренчен поглед. Когато минаваха покрай нея, старицата процеди злобно след тях:
-Отсега да знаеш - детето не е твое и никога няма да бъде.
Тя говореше тихо, и все пак жената имаше чувството че шепти на ухото й.
Спазъм в стомаха я накара да залитне. С голяма мъка се обърна, но старицата нижеше мъниста на някакво герданче и си шептеше тихо, сякаш въобще не ги бе забелязала. В този миг една врата се отвори и нисък човек в бяла престилка усмихнато посрещна бъдещите родители…медицинските сестри се засуетиха около тях и скоро мислите на всички се сляха в една-единствена - да помогнат на едно създание да вдиша първата си глътка въздух.
Анна имаше поразяваща красота. Още на девет години започна да приковава погледа на хората. Kрасотата обикновено успокоява душата, пълни ненаситното око. Но лицето на Анна будеше у хората необясними чувства. Дори леко безпокойство. Защото ако на света имаше въплъщение на меланхолията, то това беше нейното лице. Децата на нейната възраст я отбягваха и не искаха да си играят с нея. Възрастните често поклащаха глава и се питаха какво не е наред в това момиче. После несъзнателно търсеха да сравнят въздействието й върху тях с нещо друго. Човешкият ум често се старае да причисли новите усещания към стари, така е по-склонен да ги възприеме и разбере. Може би някои от тях са си помислили, че подобно чувство се изпитва, когато влезеш в църква. Когато застанеш пред иконите и се вгледаш във восъчно жълтите тела на мъчениците, които се гърчат под високите куполи на църквата. Присъствието на нещо жестоко неизменно се усеща в тези икони, някаква чудовищна безучастност ги бе оставила да се гърчат там. Някой като че ли невидимо пиеше кръвта от сълзящите им рани. Но и светлото, доброто също може да се долови в измъчените им очи, вдигнати нагоре, някак странно унесени – все едно съзират нещо, което облекчава страданията им. Подобни чувства предизвикваше Анна. Анна, с нейните очи, прилични на развълнувано от буря море. С нейните устни, сякаш издумали най-тъжните думи на света. Когато стана на шестнадесет години, един художник реши да я нарисува. След ден усилия захвърли платното и боите и потъна в дълбоко униние. Хората учудено го разпитваха защо се е оставил на бездействието. Веднъж той отговори така:
-Преди време видях едно младо момиче. Чертите му бяха тъжни, но имаше и известна студена надменност в тях. Жестокост и мекота. Необясним контраст. Точно това удвояваше красотата й. Вдъхнових се и започнах да я рисувам. Бях жаден да я увековеча, да вдъхна на платното живот, за какъвто не беше и мечтало. Започнах, но, дявол да го вземе, нe можах да пресъздам и трохичка от това, което виждах. Сякаш красотата й непокорно се огъваше и гърчеше в ръцете ми. Тогава се почувствах нищожен. Избягах. Това момиче беше като Богиня на Скръбта. Друг я беше нарисувал преди мен - самата меланхолия, в изблик на вдъхновение, със своята палитра от мрачни чувства.
Освен всичко друго, Анна се оказа с необичайно голям мозъчен капацитет. Направо поглъщаше книгите в жаждата си за знания, неистово търсеше истината за живота в тях. Учителите я хвалеха, но бързаха да отбележат, че ученичката им таи някакво мрачно убеждение за света около нея, което изкривява знанията й. Учителят по философия беше от хората, които тя успя да вбеси. В час често разискваха темата за човешкото щастие. Веднъж Анна грубо се изсмя и каза, че щастието трябва да се нарече заблуда и заблудата - щастие. Според нея осъзнаването на живота бе неразривно свързано със страданието. Когато учителят, стараейки се да се абстрахира от очите й, иронично подчерта че момиче на седемнадесет едва ли е познало нещастието, Анна го изгледа и каза нещо, което сама не можеше да си обясни:
-То тече в жилите ми, така че не говорете глупости!
Един ден, през едно от междучасията, едно от най-буйните момчета в училище забеляза Анна. Всъщност нямаше как да не я забележи. Тя седеше на една пейка до игрището и съсредоточено пишеше нещо. Приведена надолу, нямаше идея колко харизматично изглежда отстрани, с падащите над челото къдрици и напрегнатото от мисълта фино лице. Вихрен по принцип не беше от най-срамежливите, а и момичетата насърчаваха тази негова черта, тъй като никога не го отблъскваха. Щом видеше интригуващо момиче, той отиваше при нея и пускаше в ход обаянието си. Както се беше унесла, Анна изведнъж чу приятен глас някъде високо над нея.
- Здрасти! Май сериозно си решила да се удавиш в морето от знание. Аз по принцип съм страшен плувец, така че дойдох да те спася. А сега най-важното - аз съм Вихрен... Брей! А ти наистина си много красива!
- Аз съм Анна и благодаря много за жертвоготовната намеса, но предпочитам да продължа да се давя. На СПОКОЙСТВИЕ! - стори му се че долови злобно пламъче в очите й. После то бързо угасна.
“Тази е жилава”, развеселен си помисли Вихрен и реши че е положил добро начало.
-Довиждане, мое ледено момиче и умната! - каза с усмивка и се отдалечи.
Минаха няколко седмици. Един ден, след училище, Анна вървеше по пътя към къщи, когато недоволно разпозна вече добре познатия глас зад гърба си. Със все същата жизнерадостна и наперена (за нея дразнеща) нотка в него.
-Хей, красивата удавница! Днес с удоволствие изпуснах тренировката си по футбол - с една едничка висша цел - да те изпратя. Не знам къде живееш, но бих се завлякъл с теб навсякъде.
Анна имаше оскъдна информация за “нахалника”, както вече го наричаше мислено. Знаеше, че в училище се ползва с доста завидна слава на паяк-чаровник. Момичетата от нейния клас се кикотеха глупаво всеки път, щом ги отмине. Виждала го бе да играе футбол на училищното игрище, потен и разгорещен като животно. И все пак, не можеше да отрече че е красив. Нещо повече - за разлика от другите момчета на неговата възраст, той изглеждаше мъжествено. Тя одобрително(несъзнателно) огледа начина,п о който той носеше дългата си коса - свободно, оставяйки всеки кичур да пада произволно. По навик, обаче, зае отбранителна позиция и му каза:
-Виждам момичетата от моя клас на отсрещната страна на улицата. Като гледам как се обръщат постоянно, определено им се иска да насочиш височайшото си внимание към тях. Аз, ако не си забелязал, предпочитам да вървя сама.
-Слушай, известно ми е, че навсякъде ходиш сама. Това е, как да го кажа, някаква аксиома в училище. Ако се появиш някъде, ще си сама. Всички го знаят. - Вихрен изведнъж стана сериозен - Но аз те харесвам повече, отколкото предполагаш. И, ако ми позволиш да бъда близо до теб, ще си трая през повечето време. Така можеш да си запазиш усещането, че си сама, но аз ще съм до теб и това ще ми стига. Окей?
Изненадващо за всички, Анна и Вихрен един ден дойдоха заедно на училище и оттогава бяха неразделни. Те бяха една от най-коментираните двойки, въпреки че очевидно не им пукаше за това. Анна започна да проявява интерес, макар и вял, към външния свят - с майка й дори допълниха доста оскъдния й гардероб с няколко модерни модели дрехи. Вихрен от своя страна изведнъж реши, че футболът е глупаво занимание и решително го захвърли. Момичетата започнаха да го наричат “задръстеняк” зад гърба му, защото освен че се дразнеха от явната му привързаност към Анна, вече не виждаха онази самоуверена и арогантна усмивка, която по принцип така влудява средностатистическата жена. Приятелите му повдигаха рамене, но продължиха да се движат с него, защото все пак бяха добри приятели.
Дойде зимата. Един ден имаше снежна буря, но Анна изтича до магазина, загърната в новия си красив шал. На връщане забеляза дребна стара жена, опряна на едно дърво. Лицето й не се виждаше, но изглеждаше така, все едно всеки момент ще рухне. Анна разтревожена се запъти към нея:
-Добре ли сте? Мога да ви придружа до у вас, защото тук е много студено и ще замръзнете.
Жената вдигна поглед към нея. Беше кривогледа. Анна се уплаши, но за кратко.
-Красива си, както впрочем и очаквах. Винаги съм казвала, че красотата само създава неприятности. И какво сега? Чувам, че си имаш работа с някакъв мъж? Много умно, няма що! И тоя парцал зарад него ли си си го метнала тъй аристократично? Хихи...
-Не ви познавам и не ми харесва как ми говорите. Надявам се да се приберете скоро, защото е много студено - раздразнено каза Анна и си тръгна.
Докато си легне, вече не мислеше за случката, но все пак заспа неспокойно. Започна да сънува. СНЯГ. Много сняг. Можеше да се закълне, че усеща как вятърът гали косата й. Огледа се и видя очертанията на две жени в далечината. Странно, бяха далеч и тя все пак ги чуваше как разговарят. Да... гласът на едната беше този на ужасната старица от днес. А другата - Анна напрегна очите си и я огледа. Беше висока, с бяла дълга дреха. Странно... жената приличаше много на... нея самата!
-Днес я видях. Хубаво момиче. Ха на бас, че знам на кой се е метнала! Но, за жалост, май е доста глупавичка, дето се е забъркала с мъж. Тая склонност към бозите идва от баща й. Нали го претрепаха с камъни само и само щото не успя да разбере, че туй “племе” хората обич не заслужават. Голяма утеха после, че към името му прибавили някакво си “Свети”, няма що. Откога говоря аз, че бялото с черното не бива да се смесва, но и ти не ме послуша. И тъй де. За твойта Анна... Очакваше се, че ще се забърка с мъж, ама чак пък толкоз рано! Ще й размъти главата тоя и толкоз. - дърдореше хрипливия глас.
-Права си. Тя не може да бъде щастлива с него. Скоро ще го разбере. Всичко е обречено. Аз ще посея студ в него. Така ще ускоря неизбежното. Хубавото е, че баща й я остави да избере ПЪТЯ си сама, а аз... аз ,за разлика от него, ще се намеся. Демоните могат да си позволят някоя и друга хитрост, особено когато става въпрос за собственото им дете. Той нека си гледа глупавите благородни дела, а когато се огледа за Анна, ще е вече късно.
Анна се събуди. Имаше чувството че главата й ще се пръсне. Облече се припряно и излезе. Пред вратата на къщата им имаше три умрели гълъба. Объркани от студа, се бяха блъскали дълго в твърдото дърво. До смърт. По снега се виждаха ситни капки кръв. Стори й се НЕВЕРОЯТНО КРАСИВО. Тя несъзнателно плъзгаше очарован поглед по нежните бездиханни шии на птиците. Тогава осъзна, че то е вътре в нея. Нещо зло. Което се беше пробудило след дълъг сън... Машинално тръгна към училище. После видя Вихрен и се запъти към него, пресилената й усмивка опъваше бледата кожа и той мислено и за пръв път се отврати от нея. Беше сънувал странен сън тази нощ. Нещо необяснимо го беше уплашило. Беше му прошепнало някакви думи. Хванаха се за ръце. Ръката му беше ледена, ръката на Анна също, но тя винаги си беше такава. Разделиха се някъде из коридора, защото бяха в различни класове. В междучасието едно момиче ухилено й подаде бележка:
“НЕ ИСКАМ ДА СЕ МЪЧА ДА ТЕ СПАСЯВАМ ПОВЕЧЕ. ЧУВСТВАМ, ЧЕ И АЗ ЩЕ СЕ УДАВЯ. ПРЕКАЛЕНО СМЕ РАЗЛИЧНИ. НЕ МОГА ПОВЕЧЕ. “
Причерня й. Изведнъж грозните тапети на стаята като че ли се разтекоха, а говорът на хората се превърна в неразбираемо жужене, което я удряше в главата. Събра нещата си и изхвърча от стаята. Видя го в коридора. С друга. Погледът му беше по-красноречив от бележката. Студен и отдалечен. И все пак тя долови уплахата му. Да, той се страхуваше от нея. Блъсна го отчаяно в гърдите, сякаш се мъчеше да разтърси това, което беше заспало там. Пак се вгледа в него. Същото. Тя изтича обезумяла навън. Скита се цял ден. Усещаше онова вътрешно нещо от днес сутринта. Лепкаво, силно, и все пак приятно, то пълзеше из тялото й. Шепнеше й че твърде дълго време е била добра. И тъжна. Тя хипнотизирано гледаше снега и той й се струваше упойващо красив, с неговата съвършена белота. Отначало се разминаваше с доста хора - те не сваляха погледите си от нея. Един младеж дори я последва очарован. Дълго време вървя след нея, искаше повторно да види красивото лице. По едно време тя рязко спря и го изгледа със студени очи. Той потръпна от погледа й и засрамен се върна назад. Дълго време след това сънува очите, от които като че ли течеше жупел. Една нощ в пристъп на ярост уби момиче, което се връщаше от дискотека. На следващата нощ отново сънува красивото лице. Ухилено.
Tя продължи да върви, вече спря да среща хора. Накрая легна в снега, прегръдката му й се стори толкова приятна, че изтощена от мъката си, заспа. За неопределено време. Когато се събуди, усети нечие присъствие. Още преди да отвори очи, вътрешен глас й подсказа в чии ръце лежи. Отвори ги. Наистина беше жената от съня й. Високата жена, с лице, толкова прилично на нейното. Но по-жестоко. И очите й бяха чисто бели...
-Как си, мила моя? Мисля, че спа прекалено много. Ти сама реши да умреш. Знаеш ли, ти си плод на една странна любов, за която не съжалявам, защото ми даде теб... Хората са жалки същества, скъпа... и са безнадеждно обречени на разложението. Ти не си виновна, че потърси земни наслади. Тук горе всички сме сериозни – жертвата на професията, но долу сигурно ти е писнало да бъдеш тъжна, нали скъпа? Колкото до ВИХРЕН... е, той беше обречен да търси това, което другите жени нямат, а само ти имаш. Баща ти беше същия като теб, затова се и влюбих в него. После, когато осъзнах грешката си, се помъчих да го убия. Но не успях. Да... ти, мъничката ми, доскоро страшно приличаше на него. Същите кравешки очи... направо тръпки ме побиваха! Както и да е, вече избра да дойдеш при мен. Много мъдро! С теб ще свършим полезна работа. Сега, нека решим какво ще правиш с него. С Вихрен...
Анна се усмихна. Устните й бяха посинели, а по лицето й се беше образувала скреж. Разбира се, щеше да си отмъсти...