автор: tomatroev

ПРИТЧАТА ЗА СМОКИНОВОТО ДЪРВО

И като продължиха да вървят, видяха там, край пътя, едного, що сечеше голямо смокиново дърво, с дребен плод.
„Защо сечеш това смокиново дърво? – попита Иисус оногова – Ето, хвърля хубава сянка през лятото и дава богат плод, а си тръгнал да го събаряш!”
„ О, Учителю, наистина, добра е сянката му, каза човекът, и добър е плодът му, ала и аз добре се грижих за него през тези години, за да израсне дървото: и окопавах го, и поливах го, и наистина – обилни плодове ражда, едър е плодът, ала какво от това, като още зелени и едва и едва-що хванали да наедряват – и започват да съхнат и капят?
Прокълнато ли е това смокиново дърво или някаква магия и зла орис тегне над него, не знам? И пак завързва плодове дървото, и пак загният и падат без време от клоните – и така на три години само веднъж, чак на късна есен, я успеят да узреят последните – я не! Капризен плод е смокинята и от десет завръза, чак единадесетия ще се напълни със сладост.”
„Не е магия това, нито зла орис, отговори Спасителя, а каквото е писано – това и става.
Защото и Вие сте така: ще растете, но няма да узреете и без време ще окапвате. И много други преди Вас така са били, и много други след Вас така ще бъдат.
Докато най-сетне не дойде времето на последните, на ония, що наистина ще узреят, и родени за вечен живот, ще се преродят многократно!”


И ПАК ЗА НАСИЛНИЦИТЕ . . .


И стигна Иисус до града Помо Рио, що беше на брега на морето, населен с търговци, рибари и солари, които непрекъснато се караха помежду си и завиждаха си един другиго: соларите завиждаха на рибарите, рибарите завиждаха на соларите, всички те заедно мразеха търговците, а пък търговците се мразеха помежду си.
Трудно можеше да се намери по земята друг град, където людете да живеят толкова разединено и във вечни кавги и злоба…
И като повървя малко Иисус из този странен град, стигна до една малка улица до брега, където имаше пет къщи на търговци, а пред двете от тях на двора бяха излезли стопаните им и плачеха, скубеха си косите и нареждаха на висок глас: „О, Господи, - викаше единия – насилиха ни: насилиха жена ми, и дъщерите ми, а накрая и мене самия! Горко ни… Няма ли кой да ни помогне?”
„О, Господи – викаше другия – ограбиха ме: и златото ми взеха, и среброто, и парите, и що стока имах на склад – и нея взеха, и нищо не ми оставиха, разорен съм напълно!”
А бяха излезли и от другите три къщи стопаните, но вместо да помагат на ония, що насилниците бяха насилили и ограбили, те, напротив, се бяха събрали, гледаха ги отстрани, сочеха ги с пръст, смееха им се и подиграваха ги, забавлявайки се от сърце.
„Защо, запита ги Иисус, Вие се смеете на чуждото нещастие е не им помогнете на тези клети хора, а напротив, подигравате им се без капка съчувствие?!”
„Забавляваме се от сърце, Учителю, отговориха ония, защото тия, каквото им се пада, това са заслужили. А ето как стана всичко. Минали вчера насилници и разбойници и белязали с кръстен знак вратите на нашите три къщи, а на вратите на ония не сложили никакъв знак.
И като видели това, успокоили се нашите съседи и си казали: „Какво ни засяга, че насилниците ще нападнат съседите? Нали нас ще ни оставят на мира…”
И нито дойдоха да ни кажат, нито поискаха да ни помогнат, а се направиха на слепи и глухи.
А когато през нощта насилниците нападнаха не нашите, а техните къщи, станало то, що станало, накрая единият от тези съседи се обърнал към главатаря на разбойниците и през сълзи му казал: „Каква стана тя, мискинино, уж белязахте с кръст техните къщи, а пък поругахте и почернихте нашите?!”
А главатарят отвърнал: „Вярно, така правят в Багдад четиридесетте техни разбойници, ала при нас е обратно: отбелязваме с кръст тези, дето не стават и няма да нападаме, а ограбваме и поругаваме тия, що нямат знак!
Затова почернихме сега Вашите къщи… И другият път вече да знаете!
„Ех, каза ни Учителя, ако всички тук в този град Помо Рио са такива – още много ще има да патят помориовци!”

Следва продължение...