Утрото е същото като страха – кърваво и непонятно. Очите ми се губят между бялото на стената и силното на пропътуваното.
Отнякъде са ми поникнали и мигли, и през тях се прокрадва една нежелана светлина, накъсана на прозрачни райета и толкова единствена, колкото двойнствени могат да бъдат предишните несъстоявания. Острата й болезненост се престроява близо до лявото ми слепоочие, точно там, където може да ме убие само ако изпревари без мигач кльощавия наследник на циганката от последния етаж, неволно поляла с глазура ситните шарки по гумите на паркираният пред входа дирижабъл. Космите му са толкова остри...усещам ги дори през тристата пласта арогантност, избелили зъбите ми напоследък. И е кисел. Толкова кисел, та чак ми се обръщат възприятията, и всяко от тях си ръшне в отделно чекмедже, потропвайки шумно с някакви постулати по обелената същност на възглавницата. „Боже мили, завъдила съм пърхот“ - крещи обелената краставица от снощният таратор и се стича солидарно с потъмнелия копър нагоре към синапсите ми. Клошааар – вика майка ми, възмутена от трите километра нокти, които и се ровят из въздишките. Разтърсвам си последната мимолетност, беше се утаила безобразно върху парапета на отколешния ми ансамбъл...пот, пот, пот...почти е прогизнал, от ситни капки пот, пот, пот...прозират му вените, покарали с беззвучни корени по навъсения тротоар, преметен до асфалтова мръсотия покрай строфите си. Окото ми се отваря отново. Само едното. Другото се взира в него, кривошиесто и с няколко реда пера по десния джолан. Киииилимитееее...милата, лети след един персийски от дванадесетия етаж, с половин начервена устна и последното бутче от прилеп зад снощната вечеря. Килвам се отвесно, обратно на всички стенни часовници, гримасничещи назидателно върху подпухналите си прекъс.с.с.с.с.с.с...наха ми съня. Патки. Така астматично преигравам...