автор: marcusjunius

„Жената следва доброволно мъжа по пътя към смъртта.”
Кавабата Ясунари, „Гласът на планината”

Жената. Мъжът. Следва. Смъртта.
Това ще да е нещо японско.
Не е.
Японско.
Да, следва. Да, жената. Да, към смъртта.
Смъртта на оголелите клони, на които мъжът не може да си представи листа, птици, или цвят.
Смъртта на движението, което подминава, а не довежда.
Смъртта на застоя, който не носи почивка, а досада.
Смъртта на храненето, което не дава енергия.
Смъртта на тъжното пиене.
Смъртта на пишкосъзерцанието, което не открива детайла.
Смъртта на аз-а, подпухнал като задника на куче със счупен от нечия броня гръбнак. Лежи на пътя. Още е живо, но задникът му вече си има собствен живот и изходът е само смъртта.
Не, Кавабата. Жената не следва – тя води. Когато семейство самоубийци оставят общо прощално писмо, написано от ръката на мъжа, това не е следване. Думите в писмото са изречени от жената.
Обаче чакай, чакай! Гледай как ме подведе. Какви ти самоубийства. Това си е нещо японско.
Или не е?
Да си тръгнеш, когато си още красив и обичан...
Едновременно не знам и знам по-добре от началото накъде води всичко това.
И ти знаеш, нали?
Истинската жена и истинският мъж вървят заедно по пътя към смъртта. Движение, което довежда. Спирки под разцъфнали дървета, който носят миризма на мед и почивка. Споделена храна, която дава сили. Весело напиване. И Смърт, която е само Начало...
А самоубийството, когато си още красив и обичан? Извинявай, но е безсмислица.
Твоите мъж и жена, Кавабата, нещо са пропуснали.
В естествения край на движението-което-довежда, тя и той са красиви и обичани. Един от друг.

Кога умират ушите, които не чуват планината? Може би още в заглавието.