автор: anonimapokrifoff

Какво ми е, ти не ме питаш,
когато си сресваш косата -
по мен тя е хвърлено ласо,
завихря света в кестеняво.
И вятър неканен нахлува:
във твоите ириси тъмни
разлиства внезапно зелено;
настръхва ти нагло гърдите,
постига те, както не мога...
От ревност и страст ослепели,
тръбят във мен млади елени,
сърцето ми иска да скочи -
на твоята шия извита
да спре в кадифената ямка.
Какво ми е, ти не ме питаш!

Какво ми е, ти не ме питаш,
когато си сресвам косата,
а слънцето слиза при тебе.
Люлее се в твоите мигли,
наднича ти жарко в очите,
краде синева за небето.
Със златни и лакоми устни
целувките мои изтрива...
Заспи ли в ръцете ти сито,
тогава и ти ме поглеждаш.
Душата ми стръмно пропада
на буря в гледеца бездънен,
превръща ме в бледа кошута,
от руса усмивка ранена...
Какво ми е, ти не ме питаш!