автор: razkovnik

Забулен във вечният мрак на страданието, аз съм станал глух за вашите вопли и клоунски подвиквания.
Толкова съм свикнал с несгодата, студа и калта под нозете, че съм ги приел като част от себе си.
Не се отпускам, не се оплаквам, не търся съчувствие.
Само ви напомням за най-големия ви ужас през стоманените решетки, които ме делят от вас. През хилядите векове разстояние от съзнанието за приемане, което вие никога няма да придобиете.
Вече не съм онова кръвожадно животно, което ви плаши до смърт когато помежду ни няма преграда.
Подвитата ми опашка ви дава силата да се подигравате на жалката ми участ. Да трупате измамна увереност в собственото си превъзходство.
Това не ме касае. Аз се чувствам в кожата си, защото затвора и болката са част от природата ми.
И защото не ме е страх от тях. За разлика от вас.
Очите ми са кротки, успокоени и пълни с възторг. И това ви обърква. Защото опровергава фалшивата логика на противоречието, която изключва радостта от болката. Възторга от оковите. Красотата от непринудеността.
Но не се заблуждавайте - решетките, които ме делят от вас ограждат не моята, а вашата свобода.