Тя стоеше сама и се взираше дълбоко в мрака.
Всеки би си помислил,че него чака
и щеше да е прав в предположението си.
Да тя чакаше изгрева на сивата луна.
В нея беше някак тихо и студено,времето беше спряло за миг и нищо не помръдваше и дори полъх на вятъра нямаше дори.
Една сълза се изтърколи по лицето й.
Нямаше я тази вечер-луната просто не изгря за нея този път.Тъмни облаци бяха покрили небето,дори и вечерницата не се виждаше от тях.Това я накара да се натъжи още повече,защото той й беше обещал,че всяка нощ
ще бъде нейната луна,за да не се чувства тя сама ,когато той е тъй далеч от нея.
Беше и казал,че единствената причина поради който би пропуснал да й се обади някой ден,
ще е че е мъртъв.
И в интерес на истината това беше точно така,но тя не бе сигурна.Мълчанието на телефона увеличаваше нейната болка и страх,че той е избрал да остане при „нея”.
Тя го очакваше все пак и друг път се беше намирала в същата ситуация и всичко свърши зле за нея.Отново бе сама изтощена от дългата борба и като изцедена от погубените чувства и надежди които бе вложила в тази връзка.
Искаше й се да повярва,че този път,ще е различно и че е дошло и нейното време да бъде щастлива.Вярно че ситуацията беше същата,но хората са други- с това се опитваше да се успокоява тя.
- Боже,Ди какво си въобразяваш,че той ще зареже „нея”,с която е делял всичко 5 години и ще се втурне да пропътува толкова път,за да е с теб?Слез на земята и се осъзнай.
Този разговор водеше тя в себе си и се опитваше да се съвземе.Но въпреки всичко това не променяше времето вътре в нея ,то си оставаше също така сиво и мрачно, както преди.
-До кога ще се надяваш на чудо и да очакваш, че всичко ще се промени?.Пленил е сърцето ти знам,но този плен трябва да свърши тук и сега.
-Край отказвам се няма да слушам никой повече спирам да се боря за него и защо аз да го правя той трябва да се бори за мен.Ще го преживея някак.
Мислите й бяха прекъснати от телефонен звън!
.........
To be continued…